Как искам да ме носи в тъмнината
Самолета на крилете си огромни
Да срещна пак над Англия зората
И да се рея над Балканите вековни
В далечината Витоша да зърна
Младост там със Дружба се оплита
И за пореден път да се завърна
В Страната от коя се не отлита
Не мога да спя в самолети. Даже и в бизнес класа, където има и тишина и място. Даже и по време на нощен полет.
Полетите от Северна Америка до Европа са предимно нощни. Това е много къса нощ. Продължва три – четири часа. Зората те заварва някъде над Ирландските острови, белите скали на Дувър или брега на Нидерландите.
Странно защо летейки към Европа посрещаш зората а връщайки се обратно към Америка все не можеш да изпратиш безкрайно дългият ден? Може би е защото Америка предимно се работи, работи и работи, а сияйната зора на нашата младост е останала за вечни времена в Родината ни.
Моята младост е минала в полите на Витоша. Знаете ли вие - софиянци, какво е това Витоша? Това е нещото, което рядко забелязвате, но тръгнете ли си от София, заживеете ли някъде другаде, то ще ви липсва цял живот. Където и да си в София винаги можеш да зърнеш Витоша. Тя е винаги там. И през царизма и през социализма и днес през това, кой го знае какво е, дето след много години някой ще му даде името. Витоша винаги е там и като, че ли казва:
„Спокойно. Всичко ще бъде наред! Спокойно...“
Когато си тръгвах от българия преди деветнайсет години си оставих косъмче на вратата. Нали знаете, този стар трик. Лепваш едно незабележимо косъмче между вратата и касата и като си дойдеш ако косъмчето го няма то значи някой е влизал. Моето косъмче беше настроено за промяна. Промяна в България. Когато заминавах един колега – ортопед ми каза:
„Тук и след петмайсет години нищо няма да се промени“. Доктор Казаков беше хирург от Бога. Почина лека му пръст, но това му предсказания излезна вярно. Само че от тогава минаха деветнайсет години. А косъмчето, което оставих беше големият асансьор в блока в който израстнах.
Имаме два асансьора – голям (товарен) и малък. Скоро, след като се нанесохме големият асансьор започна да се разваля и след известно време съвсем го спря. При всяко събиране на дом съвета голямият асансьор беше една от основните точки на обсъждане. Около пускането му и свъзаните с това парични инвестиции се разгаряха горещи спорове, съседи се караха един с други, формираха се блокове и съюзи, за и против пускането на асансьора. Съюзите непрекъснато се разпадаха на вечно каращи се двойки и тройки. На политическите игри на нашият дом съвет би завидяло и четиридесет и третото Народно събрание. Независимо от цялата общественно-политическа активност около него, подобно на България и истинското Народно събрание, асансьора все така си стоеше тъмен и неподвижен. Годините си минаваха.
И ето аз, когато емигрирах, реших че няма по-добър косъм на вратата на Родината ми от големият асансьор, и си казах:
„България ще се оправи, когато пуснат големият асансьор!“
И затворих вратата за деветнайсет години.
И ето, че тази година, косъмчето ми падна. Буквално месец преди идването ми в България за сватбата на племенничката ми майка ми съобщи по Скайпа:
"Имаме една хубава новина. Големият асансьор работи."
Освен сватбата на племенничката и това, че всички ни роднини и познати са живи и здрави, това беше единствената хубава новина от България. Медиите бяха пълни с мутренски истории, убити и осакатени по пътищата, изнасилени баби, опустели села, мигранти, свински опашки, бурки и право на емигрантите на глас. И от всякъде чернилка и безнадежност.
А моето тайно косъмче взе, че падна. Големият асансьор заработи!
Дикато се вглеждах през прозореца на Бойнга, очаквайки да зърна зората, и с нея бреговете на Европа, си мислех за това. Хич не беше за вярване България да е започнала да се оправя, но нали ние българите сме в по-голямата си част суеверни, та и за мен, моят малък знак, който сам си го бях измислил, тежеше повече от цялата международна медийна машина.
На летището в София ни посрещнаха родителите ми и брат ми. И ето ти първата изненада. Брат ми беше щастлив! Щастието светеше в очите му и звънеше във всяка негова дума. Ако познавате брат ми, ще разберете, че това е една голяма рядкост. Обикновенно той е в едно от двете настроения. Ядосан или съсредоточено-мрачен. Но щастлив?
Никога досега не го бях виждал толкова радостно възбуден. Не, това не беше само сватбата на племенничката ми. В следващите седмици изкарах много време с Батко. В него има нещо ново, което не бях виждал до тогава. Някаква увереност, спокойствие и благост. Не, не си е намерил нова работа, няма нова кола и заплатата му си е пак същата. Необяснима промяна!
После за заредиха едни срещи с едни невероятни хора. Спомням си лицата и очите. Лицата открити, очите усмихнати.
Преди шест години лицата се криеха, а погледите бяха мрачни. Отново невероятна промяна! Не я разбирах, но беше там. Имаше я! Може би единственият смисъл на моето емигрантство е да видя лицата и очите на българите след шест години прекъсване и да усетя тази разлика. То е като да усетиш лека топлинка във въздуха - предвестник на идващата пролет.
Дали не си измислям? Дали не съм просто прекалено впечатлителен и всичко това да е само в моето въображение?
Чудната къща на чичо Личо и леля Илинка в село Добревци си е там и е истинска! Човек не може да направи и да поддържа такава къща с чернилка в сърцето. А леля Вирджи дето ни даде цяло агне да го опечем за Гергьовден? А леля Руска и чичо Васил? Все добревчани, които според медиите трябва да са изчезнали или да са се свили в дупките си очаквайки поредният цигански золум.
Не. Не са се свили в никакви дупки. Личо строи, Вирджи гледа стока, чичо Васил оре с трактора и прави ракия, а леля Руска учи децата на същите тези цигани на четмо и писмо, а те като порастат и целуват благодарни ръка, когато я срещнат по чершията. Така е на село.
А по София? По София повече от сто човека дойдоха да поздравят една най-обикновенна българска книжка с разкази, за рожденият и ден. Повече от сто човека намериха време в неделя вечер да пожелаят честит рожден ден на една българска книжка с разкази и стихове писани от българи по целият свят. Това да ви прилича на апатия?
Какви хора дойдоха само. Имаше много такива пътували дълги часове от провинцията само за да бъдат там. Спомням си Симо и Лина. Имаше радост в очите им.
А онзи поет-пчелар, как само кръжеше като пчела около събитието. Ту понечи да си тръгне, ту долети отново. Като пчела около кошер.
Каква реч му дръпна само професор Павлов от Търново! Само истински влюбен в работата си човек може така без да се готви и чете, да говори половин час не загубвайки и за секунда интереса на публиката.
В София срещнах Иво Зартов - щастливият затворник. Погледът на този човек изгаря, както думите му. Със силата на духа си той е превърнал затвора в най-продуктивната част от живота си. Сигурно в отрязаното му пръстче е била тази робска несигурност и страхливо себелюбие, които ги има във всеки един от нас. Направо ми се дощя да си отрежа и аз милишейката, като се запознах с него.
Кольо - босият няма нужда от представяне. Вечен хлапак, бос хулиган, а в погледа му има мъдрост. Ако Босият попадне в някой ден в Рая, то няма да издържи там и минутка, поради липсата на нещо по което си заслужава да се хвърли развален домат.
Но не се лъжете. Босият е ерудит и надарен психолог. А как само може да пие, направо не е истина. Той ме научи за разликата между Вярата и Надеждата. Сестри са те, но са различни. Може да се живее и само с Надежда, но без Вяра не може. И той вярва, и събира вяра около се е си. Там на неговата маса се бяха събрали българският Дон Кихот, който има мисия да запази децата на България от емиграция, българският Ганди, който с добро спасява света, новият Буров, с неговата неповторима смеска от сатира и дълбок, истински патриотизъм и ние двамата с Батко. Батко ми каза:
"Не се надявах вече да видя такива хора в България, като тези тук."
Аз му отвърнах:
"Трябваше ли да си дойда аз за да разбереш, че в България има Човеци?"
А днес бих му казал:
"Остави надеждата Батко. Вярвай!"
Патриотизмът не е шумен. Той не обича размахани знамена, видео клипчета, татуировки и скандирания.
Племенничката ми се ожени. Ожени се за чудесно момче. Те имат страхотни приятели. Всичките са интелигентни млади хора пътували и пътуващи къде ли не по света. Всички те обаче живеят в България, работят в България и са щастливи в България. Те са хубави хора. Не размахват български знамена, не връзват ръцете на никой със свински опашки и не псуват цигани и мигранти.
Те се женят, правят семейства, раждат деца другаруват и са щастливи в България. Просто щастливи. Не поради, не въпреки, не заради, а просто щастливи в България. Естествено щастливи. Хора с Вяра.
Вие си мислете, каквото си искате, но за мен големият асансьор каза истината. През последните двайсет години надеждата си е отишла от сърцата на много българи. На нейно място в много сърца е дошла Вярата.
Има хора в които Вярата винаги е жива. А има и такива, които трябва да стигнат до нея по дългият път. Трябва да поживеят със сестра и - Недеждата, да я загубят, да се полутат в тъмното и ако им е писано да срещнат Вярата. Ако ли не я срещнат то жалко. Жалко за погубените души. Защо ли в последният момент от живота си загубилите надежда в България, често се обръщат към огъня, като изход? Дали не е защото в него има светлина?
Недейте. Търсете светлината в очите. Търсете пламъка в душите. Търсете топлината на благостта.
А за тези от вас, които живеят с надежда за емиграция ще кажа:
Емиграцията е един безкрайно дълъг път обратно към дома. Напомня ми за следната притча. На един човек Господ му казал:
"Колкото земя обходиш до залез слънце, цялата ще ти я дам."
И човека тичал ли тичал без прекъсване цял един ден в преследване на богатства, а като се върнал обратно по залез слънце бил толкова изтощен, че паднал мъртъв на земята. За да го погребат му стигнали точно два метра земя.
Всичко от което имаме нужда е около нас точно в този момент. Аз имам нужда от този компютър, сайта "Откровения" и малко свободно време за да напиша този малък пътепис. Вие имате нужда да сте тук сега и да го прочетете. А сега шшшшшт. Послушайте. Чувате ли? Какъв е този звук? Това е звукът на Големият асансьор. Той работи!
© Немо Все права защищены