В трюма на кораба беше задушно и вонеше на развалена риба. Вече седмица Инари не беше виждала небето и започваше да губи представа за времето. Знаеше, че за да стигне до Холанар, щеше да ù е необходим поне месец, а това бе много време на затворено. За щастие пристъпите на морска болест бяха приключили, но неприятното усещане от тях все още стоеше загнездено в стомаха ù. Помещението не можеше да се проветрява и всичко, което влизаше в него, се разваляше и не излизаше повече. Моряците бяха оставали храната си тук, но без лед или бъчви със сол тя се разваляше с всеки изминал ден и ставаше толкова негодна за ядене, колкото можеше да се пие солената вода на морето.
Моряците се бяха запасили със сухари и сладка вода за цялото пътуване. Корабът изпращаше спешно чак до другия край на света ценен товар, за който нелегалната пътничка дори не подозираше. Капитанът беше инструктиран да не спира, докато не достигне крайната си точка – голямото пристанище на град Холанар, столица на Сантиния. Там щя ...