За един от най-красивите дни в живота ми...

    Един най-обикновен ден. Бях си все така празна, както съм празна и сега. Болеше си ме все така, както ме боли и сега. И нищо не беше различно.

    Циганско лято. Топла септемврийска утрин. Малко преди да започна училище. И тогава ли бях такова диване, каквото съм сега? По-голямо предполагам. Може би затова Той се влюби в мен тогава. И ме разлюби, когато станах обикновена. А аз останах там, на моста, пред НДК, да го чакам, да го жадувам, да го търся сред капките дъжд.

    Беше си ден обичаен. Ден неделя по моя. Час - 19.00 с 20 минути закъснение. Едно момче с очи, които ме изгориха още в първата секунда, в която срещнаха моите. И ме белязаха до живот. Приближава се усмихнато към мен и ме прегръща. В онази прегръдка може би намерих себе си. Или не? Намерих се, за да се изгубя месец и малко по-късно. Но там, пред главния вход на НДК, в 19 часа с 20 минути закъснение крилете ми отново бяха здрави и раните от миналото вече не пареха. Светлините отново грееха и на мен вече не ми беше студено. Както ми е студено сега, месец и малко по-късно.

    Странни хора на обичайно място. Сред други обичайни хора. На друго обичайно място. Китари. И Неговите ръце. През цялото време се гушех в Него. Или си търсех причина да Го докосна. Защото всяко едно докосване лекуваше и рушеше по малко от преживяното преди. Преди да Го срещна. А Той седеше там, до мен, в градинката, на каменната пейка и държеше китарата в ръцете си. И ми се искаше аз да съм струните, на които свири. Опънати струни, пеещи нежно под пръстите му. И аз стоях, свита до Него и се гърчех в сладостен трепет. Гледах Го с обожание и запомнях всяка черта от лицето Му, всяка промяна на блясъка в очите Му. А той оставаше все един и същ, замечтан, тих, блясък, който ще ме измъчва във всичките ми безсънни нощи от тук до края... До края на какво? До края на чувствата. До точката, в която забравя какво съм, до точката, в която няма да има връщане назад, до точката, в която ще се понеса безчувствена над Земята и ще му открадна част от Вселената. За да я положа благоговейно в нозете му. Както положих себе си. В онази септемврийска вечер, там, пред главния вход на НДК, в 19 часа с 20 минути закъснение…

27.10.2007 г. two minutes to midnight