Белите й коси се развяваха от ледения вятър. Той свистеше в ушите й, но тя не спираше да тича. Ледените снежинки се спускаха леко и докосваха нежно лицето й. Тя не спираше да тича през покритото със снежна постеля поле. Трябваше да стигне до него, не можеше да го изостави. Нозете й затъваха в мекия сняг, но момичето не можеше да се предаде, не и сега. Снегът заваля по-силно. Дали можеше да го направи, дали щеше да стигне до любовта си, преди да е прекалено късно... Оставаше толкова малко, а тя имаше чувството, че е изминала едва половината от това ледено поле. Лекият снежен валеж се превърна в буря. Пръстите й се сковаваха при всеки опит да закрие лицето си с длани. Оставаха й още няколко метра. Сълзите, които се стичаха по бузите й, изгаряха красивия й скован облик. Сякаш хиляди ледени мечове раздираха плътта й. Виждаше го как я гледаше паднал на ледената покривка, с поглед изпълен с мъка, отчаяние и любов. След няколко крачки щеше да е при него щеше да го спаси.
Щеше да го обгърне в ...