Опитах се да те облека в недостатъци, но можах да се сетя само за един, а именно, че стъпваш върху сърцето ми и ме караш да плача...
Пътят ми беше като на всички останали (разбит, окалян, на места с бездънни ями) ...
Мислите ми отново препускат към дебрите на безцветното ми, безцелно, дъждовно съществуване.
Бях писала някъде, някога, че само когато вали само тогава мога да плача. И докато аз плачех, а другите ръмяха - ти беше ураган, който помиташе всичко по пътя си.
Разбира се, че имах и своите слънчеви мигове. Това бяха онези моменти, в които съдбата ни срещаше. Понякога за кратко, друг път за повече, но винаги преплиташе пътищата ни.
"Няма случайности. Душите ни са искали тази среща, още преди да се родим. Искали сме да изживеем точно тази любов... Нашата", Любомира Димов
Любов... Така те наричам постоянно, а откакто си Любов животът придоби едни нюанси, които досега нямаше в палитрата на моите усещания и чувства. И откакто си Любов "Ние" звучи толкова много по - приятно, хубаво, и завършено от Ти и Аз...
Загубих те някъде по пътя и оттогава трудно намирам пътя, по който трябва да вървя аз...
През целия си живот съм срещала много хора, с които сме си давали и взимали; хора, които са ме изправяли до ръба, но събера ли всички тези хора в една стая... обятията, към които ще се спусна и в които ще се разбия са именно твоите (единственият човек, който ме прави достатъчно силна, и смела, за да се хвърля в пропастта).
Понякога крилете ми се уморяват от търсене на пътища към теб. Тогава се затварям в себе си, ставам малка, ранима и мълчалива, губя следите ти, губя себе си, и потъвайки в най - тъмното на тъмнината ми се разграждам на милиарди съставни части и се разпилявам из хаоса на собственото си съществуване.
Това бяха моментите, в които балансът ми се нарушаваше; мислите ми започваха да се бунтуват, да се надпреварват... Моменти, в които всичко се преобръщаше и губеше светлината си.
Бях заключена в оковите на невъзможното ти отсъствие...
Отсъствие изпълнено с безкрайно много липси...
Липси невъзможни за запълване...
Името ти лежи на устните ми така, както любовта ми към теб изпълва сърцето ми - безутешно, експлодиращо, безнадеждно...
Времето спира и тупти в болезнени удари, когато те няма.
Спирам времето, когато сме заедно, за да запечатам всеки един миг с теб.
Вдишвам те като за последно.
Прегръщам те като за последно.
И в малките часове на нощта, когато ти спиш, а аз до теб лежа, се питам - това ли е присъдата, която е отредена за сърцето ми?!
Прехапвам устни и стисвам очи в опити да не потекат сълзи, след което те придърпвам към себе си, и те притискам силно до сърцето си.
Ако нощите ми ще са безсънни, предпочитам да си до мен, когато не спя, за да мога, когато те погледна да си кажа: Мамка м, нещо наистина значимо спи до мен !!!
Послепис: Не става дума за Любов, а за някакво Обичане. За вдишване и оцеляване