Железният човек глътна картата на майка му с тихо жужене, замисли се за миг и на челото му изплува надпис: „Наличността е недостатъчна. Най-близка сума – 20 лева.“
„Двайсет – двайсет!“, реши Зарко и започна пак да натиска бутоните. Чу се мъчително скърцане и тих, тръбен звук.
„В утробата на железния човек жужат пчели. Метални – мънички пружинки, колелца, болтчета, пластинки… Завъдил ги е, защото стои през всичките сезони пред банката и го валят дъждове, брулят го ветрове, пече го немилостиво слънце, трупа го сняг. Като куче пазач, забравено от господаря си на верига пред кучешката колиба. Стопанинът е заминал някъде далече и няма да се върне. Няма кой да нахрани и напои животинчето, то стои ден и нощ вързано и постепенно освирепява от глад и самота. Гълта прелитащи мухи, бръмбари и даже малки врабчета със счупени крилца. Пластмасови.“
Къде са си счупили крилцата врабчетата, Зарко не знаеше. Не беше го измислил, но нямаше нужда. Той погледна с опасение към тесния процеп, където беше пот ...