Слънцето печеше силно, силно. От дни печеше така. Земята се напука. Започнаха да умират растенията, животните. Започнаха и хората да умират. Капчица дъжд не падна. Реките пресъхнаха. Птици не пееха. Животът замря на земята.

 В едно селце с майка си живееше момък. Един ден и майката легна безсилна на легло. Момъкът не можеше да гледа как гасне животът ù. Тръгна на път, вода да намери. Да я спаси. Вървеше ден и нощ и виждаше човешките страдания. Тук старица с напукани устни, там - майка с пеленаче, седнала край пътя и молеща за капчица вода, детенцето си да спаси.

Вървеше момъкът. Бързаше към планината. Там скалите може би пазеха все още малко вода. Ето ги - голи, непристъпни. Изправени пред него. Започна да ги изкачва метър след метър. Педя след педя се качваше към върха. Краката му се израниха. Ръцете оставяха кървави следи по камъка, но той пълзеше нагоре. На едно място забеляза влага. Стичаха се само капчици, но той бързаше да занесе вода на майка си и да я спаси. Дълго, много дълго събира капките. Тръгна по обратния път. Вече нямаше сили, но при всеки жаден се спря и му даде капка вода. В съда, който носеше, беше останала само глътка. Трябваше да успее да завари майка си жива.

 Минаваше през  гора, когато видя коня. Стоеше на полянката и като че ли го чакаше.

- Препусни с мен, момко - проговори му конят,- ти раздаде водата, която носеше за майка си. Сам ти вода не пи. Качвай се, да тръгваме, да дарим живот на цялата земя!

Метна се момъкът на коня и чудото стана. Където стъпеше конят, бликваше вода и всичко се съживяваше. Стигна момъкът до дома си. Подаде вода на майка си да пие, да се съвземе, а самият той падна като покосен. Легна и заспа. И спа непробудно три дни и три нощи. Когато се събуди, всичко беше разцъфтяло, а хората го чакаха. Чакаха го, да му благодарят.