Седя в кафето - беше към 22:00, съединили сме три маси и с теб сме седнали диагонално, музиката гърми, а душата ми лети. Всичко беше много хубаво, докато не влезе ТЯ! Ти стана и отиде на бара, а тя седна на празния стол, на който ти преди малко седя. Всички ме гледаха със съжаление. Дойдох до теб, поканих те на масата ни, а ти, свел поглед, ми отказа. Чудех се какво съм направила, за да не можеш да ме погледнеш в очите и накрая разбрах: седна един приятел и ми каза, че не си заслужавало да съм тъжна заради теб и ми каза, че си с нея. Но как беше възможно - та тя е жена, изтъкана от лъжи и злоба, лицемерна и самодоволна, усмивка, която ми казваше: „Той е мой!”. Ако беше с някоя друга нямаше така да тежи и боли, но знам, че тя го прави заради мен. Гледах безмълвно и следващите 15 минути не си ги спомням, спомням си единственно смеха на лицемерието, който се забивеше в мен като кама. Погледа й, който искаше да ме унижи, ръцете ви, стискащи се. Горката аз, клетница, изхвърлена на пътя, сту ...