Ден като всички останали. Стомахът му виеше като ранено животно. Вече не обръщаше внимание на физическите си нужди, но жалните звуци го извадиха от почти перманентния транс, в който се намираше и го подсетиха, че трябва да се нахрани. Съмняваше се, че щеше да умре, ако не го направеше, но болката, която усещаше, беше прекалено реална.

        Сякаш внезапно осенен от някоя мисъл, той се изправи рязко и почна да обикаля из стаята, повтаряйки с прегракналия си тих глас:

       -Бягство, бягство, бягство...

        Намери едно вече доста пожълтяло огледало, но успя да различи образа си в него. Единствената промяна във външния му вид беше умората, изписана на лицето му.

        Той излезе от жилището, като не затвори външната врата след себе си. Кой щеше да влезе, докато го няма?     Потънал в размисли, започна да се изкачва по стълбите. С  умерен ход стигна до последния етаж и издърпа подвижната стълба, водеща до покрива. Все така умислен се озова на върха на сградата. Пристъпи към ръба ù и се огледа. Нищо не беше останало. Градът беше развалина, отдавна изоставен, разрушен мравуняк. Избледнял спомен за живот.

       Той погледна небето. И то не беше същото. Сякаш всичко беше попило сиви нюанси. Слънцето хвърляше мързеливи отблясъци върху застоя, върху местата, които някога са съхранявали безброй животи.

       Той затвори очи и скочи.

       Защо не можеше да се събуди?