Дойдe срядата и като всеки ден, бегом на работа.
Обичайна сряда сутрин, направо замръзнала, да се не начуди човек за през Януари.
Стигам на спирката, а там хора, а то че хора, ама едните нервни, другите се смеят къде нервно, къде през зъби, къде през очи, трети потропват в снега да се сгреят и всички гледат автобуса.
Поглеждам и аз, а то си е гледка.
Карало едно моме, мъничко пеже(1) и нещо се присетило, па спряло внезапно.
Знае ли го някой какво се е сетило. Може да е забравило ютията включена, маслото неприбрано след закуска в хладилника, а може и да се е сетила в кой шкаф е прибрала оная розовата блуза, дето много си я харесва.
Точно зад пежето автобус. Шофьорът на автобуса може и сънен да е бил, може и махмурлия, не спрял навреме, но пък точно в пежето.
Гледам пежето отзад, ич нищо да му няма, съвсем като ново, ама автобуса, друга работа.
Гледаш го голям, а му няма номера и цялата плоча на която се държи.
Как да не кара човек пеже с гордост след такава гледка!
Чакат си двамата те я ...