Обичаме си ние националните герои. Портретите им окачваме, дните на смъртта празнуваме /както се изразяват някои/, годишнини честваме.
И най-вече ги обсъждаме от битово-егоистична гледна точка.
Защото героите български показват едно нещо – можело е не само да се оцелява, а да се живее. Истински, морално, човешки.
Колкото и да правим опити да принизим делата им, да ги свлечем до ежедневието ни. “Да , бе – революции правили… Я сега да видя как щяха да се оправят!”, казваме си .
Горди, че за нас битието не е трудно нещо, че така сме успели да се преборим с него, та ни е вече родно и мило. Както блатото за жабите.
От тази гледна точка доста интелигентващи полуграмотници отхвърлят стореното от Ботев.
Абе, викат те, не е лош поет, ама защо му е трябвало да ходи и се бие?
Да си е стоял в къщи, да е поизучил още нормите на поезията, да е пооправил езика си, че е много емоционален и субективен.
Видите ли – пишат сивите ни съвременници по книжки и разправят по медии – въстанието вече било потуше ...