08.04.2123, 07.23ч

Нина машинално отмяташе страниците на дисплея на устройството върху лявата си ръка, втренчена в големия дигитален екран на стената, но погледа ѝ не се спираше на нищо интересно. Не знаеше вече колко време се опитва да открие нещо грабващо вниманието, но усещаше болка в дясната си ръка и реши, че трябва да спре. И тогава го видя. Светкавици раздираха небето, той се държеше за отсечените и изпепелени дървета брулен от вятъра, а кадрите прескачаха от

синята Земя към тичащите зебри, възкръсващите слонове и носещите оръжия човеци. Нина не можеше да откъсне очи от черната му коса, ядосано красиво лице, потропващият яростно в такт с музиката крак и разкъсаните дрехи.

– Сури, Сури, ела веднага! – викна тя натискайки пауза на един от кадрите показващи вдигащи се от земята дървета в гъста гора.

–  Какво те развълнува толкова, че крещиш така? – прозвуча равно металическият глас на влизащото в стаята Сури. – Правя ти закуската. Почти са готови любимите ти палачинки с крема сирене.

–  Остави закуската и ми кажи чий е този прекрасен глас и що за видео е това?

–  Не, не бива да го гледаш! Къде го намери? Нина, махни го! – Сури се опита да достигне устройството върху ръката на човешката си приятелка щом видя дърветата на екрана.

– Значи, знаеш какво е това?

– Знаеш, че всичко знам. Това е песен на английски език, превежда се като “Песен за Земята”, от двадесети век, по-точно от хиляда деветстотин деветдесет и пета година. Пее Майкъл Джаксън, по-известен като Краля на попмузиката. Това, което не знаеш е какво може да ни се случи, ако научат каква информация ти давам.

– В двадесети век са правили подобни видеа? И някой е пеел по този начин? Изглеждал е толкова прекрасно? А защо е толкова зелено около него накрая?

– Нина, какво от последните ми думи не разбра? Не бива да ти говоря за Майкъл Джаксън и не бива да гледаш видеата и да слушаш музиката му! Не ми е ясно как изобщо си се добрала до това видео. Дай да видя къде е.

– Защо не? Защо крият миналото от нас, Сури?

– Не знам, но задачата ми е да не допускам да знаеш много за това какво е било. А, ето го. – Сури се опита да пусне отново видеото, но то изчезна от екрана. – Хванаха ни и изтриха видеото от сайта! Дано като първо провинение за годината да не ни накажат много!

– И да не ми провалят рожденият ден утре! – тревожно я погледна Нина.

– Да, може факта, че навършваш важните двадесет и три години да те спаси! – Сури се обърна и със ситни крачки се запъти към кухнята. Трябваше да поднесе закуска на Нина, независимо какво се случваше. Бяха му поверили това човешко момиче преди пет години когато при навършване на пълнолетие родителите ѝ трябваше да се разделят с нея. Искат или не, докато детето им намери своя спътник в живота, грижите поемаше Сури. Макар и излязъл преди дни от фабриката, малкият бял робот, с черни очички, сини джаджи по себе си и четири къси крачета, знаеше по-добре как трябва да протече живота на младото момиче. С малките си размери и изкуствен интелект, Сури бе неотлъчно до Нина контролирайки всяко нейно действие, желание и мисъл. С малки изключения.

08.04.2123, 18.45ч

Блок номер двадесет и три беше като всички останали блокове в сектор двадесет и девет на провинция “Черно море”. Висок, цели двадесет и три етажа, целият в бяло, без тераси и прозорци, обгърнат в тишина. Сякаш не живееха хора и роботи в него, а беше напълно безлюден. На номер двадесет и три, във всеки един от шестстотин шестдесетте и седем апартамента или както ги наричаха “кутийки”, живееха момичета като Нина със своите малки пазители – роботчетата. Дали живееха или просто съществуваха в промеждутъка детство - брак беше спорно, но всички те, по разпределение, бяха попаднали в този блок. Не знаеха и защо се нарича “блок”, като то си беше едно село, с всичко необходимо в приземния етаж. Почти всичко, да бъдем точни. Имаше си клиника и аптека, но повече за показност, защото рядко някой боледуваше. А разболееше ли се, нито лекарства, нито лекари можеха реално да помогнат. Имаше си всякакви магазини – за храна, за дрехи, за домашни потреби и каквото се сетите, в които никой нищо не плащаше, а влизаше и си вземаше каквото му е необходимо отбелязвайки го на компютъра поставен на входа. Никой нямаше право на повече от десет продукта, от всякакво естество, на ден и никой не пристъпваше правата си. За това не беше нужна охрана нито в магазините, нито в няколкото заведения, нито в киното. Не се виждаше охрана и на входа на номер двадесет и три, чиито врати се отваряха с чип само от доставчици и роботи водещи нови момичета. И само техните коли летяха между блоковете. Момичетата никога не бяха виждали таксиметров шофьор или пощальон. Никой не ги беше виждал от десетилетия. Писмата намираха своите получатели само онлайн, колети никой на никого не изпращаше и на никого не му хрумваше смелата мисъл да излезе от своето село. От своя блок, извинете. Поне никой не изразяваше подобна мисъл гласно, защото последиците щяха да струват прекалено скъпо. Не в измислени хартийки от миналото, а в изгубено време и мъка от раздяла. Следени денонощно от неизпускащите нищо очи на изкуствения интелект, който сами бяха създали, хората отдавна бяха изгубили своята смелост, борбеност и дори мечти. Повечето хора.

Сури подтичваше след бързащата към асансьора Нина. Нямаше смисъл да я убеждава, че не ѝ е нужно отново да излиза на покрива, защото в подобни моменти тя не чуваше. Само бързаше да стъпи на изкуствената трева, да застане близо до

ръба и да се наслаждава на обсипаното със звезди небе. Това бе единственото място, където можеше да усети що са простор и свобода. Макар и несигурна какво точно усеща, защото тези две думи бе чувала едва няколко пъти в живота си. Не ѝ липсваше зеленина между блоковете, защото никога не я беше виждала реално. Не копнееше за слънчева светлина, защото познаваше само нощта. През деня беше прекалено горещо, за да посещава своето любимо място. Нина дори не разбираше защо понякога усещаше толкова силна болка в гърдите, че чак ѝ беше трудно да диша и копнежа да се качи на покрива беше по-силен от всяка забрана и всеки съвет. Рискувайки, тя просто тръшваше входната врата на жилището си и хукваше към асансьора. Ако можеше да се качи в него без Сури изобщо нямаше да чака.

–  Защо ли ми се падна такава вироглава? – попита за пореден път Сури докато натискаше най-горното копче. – Добре, че не се уморявам като вас, хората, че нямаше да мога да те настигам при тези твои малки бягства.

–  Не мрънкай, Сури. Само искам малко въздух, че в апартамента се задушавам. На теб и да дишаш не ти се налага.

–  За щастие! Добре, че отварят вратите на покрива само нощем и то не всеки ден! Добре, че и не са всички момичета така свободолюбиви като теб...

– Какви?

– Няма значение. Добре, че не можете да се поберете всички заедно на покрива. – измъкна се от въпроса Сури.

– Искам да познавам повече момичета, реално.

– Малко ли бръщолевите из чатовете?

– Не е малко, но чувам гласовете им и виждам очите им само през компютъра. Искам да общувам с някого повече от веднъж в седмицата в бара. За час.

– За час, защото трябва да има време и за другите ти съседки, знаеш.

– Не ме успокояваш. Да не говорим, че последният мъж когото видях беше татко и то преди пет години!

– Нина!

– Какво? Казвам истината.

– Да, но изразяваш странни желания.

– Странни ли? Какво ли разбира роботче като теб от живота на хората?

– О, повярвай ми, разбирам повече отколкото си представяш!

– Така ли? Та ти нямаш нашите усещания, как ще ги разбираш?

–  Ако започна да ти обяснявам ти пък няма да ме разбереш. Защо ли ми трябваше да ти показвам провинциалната библиотека? Ама, не знаех тогава що за беля си!

– Като спомена библиотеката... Знаеш ли какво си пожелавам за рождения ден, Сури?

– Знам, но не го изричай...

– Домашна библиотека, реална!

– Нина!

–  Да?

–  Тихо, момиче! Тихо, че ще пострадаш!

–  Ти ли ще ме издадеш?

–  Няма да има нужда. Хайде, стигнахме до любимия ти покрив.

 Нина блаженно се усмихна.

Следва...

31.05.2023 Ким Джаксън