10 мар. 2008 г., 16:28

22 май 

  Проза » Письма
1331 0 3
3 мин за четене
22 май
Пиша ти, защото само така мога отново да почувствам присъствието ти. Разделихме се така внезапно и крайно безнадеждно, че чак не знам, не съм сигурна дали въобще някога те е имало. Толкова далече, и в същото време така близко си, че на моменти мисля, че ако протегнa ръка, ще докосна лицето ти - усмихнато, уморено и весело, както го видях за пръв път; а когато заплача имам чуството, че сълзите ще отмият образа ти и той ще се стопи като сън... Затова всячески се опитвам да не плача, но с времето става все по-трудно...
Откакто се преместихме тук, дните станаха по-къси и безнадеждни. Сивотата и забързания пулс на града са единственото нещо, което виждам през прозореца си. Нищо тук не може да докосне душата ми по начина, по който бих искала. И това ме натъжава повече от всичко. Безизходицата, обречеността, липсата на надежда. Ти знаеш, винаги съм имала надежда, дори и за глупавите неща. Но сега просто съм изгубена. Не мога да се зарадвам на нищо. И това ме плаши. Нито ме разбират, ни ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Елица Все права защищены

Предложения
: ??:??