Селската  чешма

Ее-ех, тая пуста селска чешма мнозина е изгорила!

Аз бех много опак мома. За жененье бех станала, па китка на монче още не бех давала. Ако ме сгащеше некой на тесно, я накъсвах на ситно-ситно  китката,  само  у  ръце му да не я дам. Ама и ергенте в селото си беа много лоши, де: ако му я дадеш бързо, мисле си – умираш за него; ако те излажи да я грабне – си негова и треба да му одиш по гайдата; ако я фърлиш и не му я дадеш –  ше  ти напакости, та момуването да ти омързне.   

Аз  ич не обичах дедо ти Начо. Усетих ли го, че ме дебне да ме запре, фтурвах се, дека е дума, кат  потплашена ерибица.   Ама той, убосникот, се заеде с менье и ни мъ остаи на мира. Упатих си от него, та и на сън почнах да го мисла. Уж бегам от него, а акъло ми се по него. Оле, Боже!  Еднъж тъкмо налех стомните и се промаквам през тесчината пътечка нат урвата, а той изрипна от шумките и ме сгащи баш по средата. Мале мила, ами сега накъде! Нагоре — високо, надоле — длъбоко. Рекох си: вратанье мъ опрая. Ами ако мъ сграби за фустаньа и мъ бутне в долъ?  Заканил ми съ беше — сбара ли мъ на тесно, да му мисла. Еле се свестих по идну време и ударих на молба, дано съ зъсрами и мъ остаи.  Ала тоа ни мърда от пътечката, ни па се поклаша. Като забил ония ми ти нозе о земю, па се втренчил у менье и току присяга към глаатъ ми. Па я се ядосах, та фрълих  стомните с водата у нозете му и побегнах назади към чишмътъ.   Добре, ма не бех напраила некулку крачки и усетих шамията ми да остана у ръцете му наедно с китката. Мале, като видех тая пуста шамия и миризлива китка у ръцете му, премалех. Сърцето да беше ми извлекъл, не може толкоа да ме заболи. Па като ревнах, па като му викнаф, шо клетви, шо сълзи изроних, я си знам. И той виде бая ми ти зор, ма нали взе тоа, шо искаше, отпра към селуту  кът пехливанин. Ми сега, рекох си, как ша съ подам такава раздрофана. Поопраих съ, налех пак стомните и тръгнах кам дома.  От тогаа ми окриве тоа момче много и заради него далго време не одих нъ пътя и нъ вода. Ма шило у турбаъ сиди ли, та и я да съ зъседъ у дома.

Кара-вара, ожених съ за тоа поганец. Виках си, нивга не ше ми се смили, а па той на сърце  ми легна. От него по-убав немаше на тоа  свет. Ма и още тогива си рекох: тоа  заял ли съ и с мене, не ше мъ остаи, ма нека барем да го поразиграм, та да помни кога е грабил китка. Той запомни, ма и я оше не съм зъбраила, баби, мъкър да карам стоте.