Наближава обяд. От два часа и две години съм на улицата. Такава ми е работата просто, още не съм клошарка. Макар че наподобявам успешно такава. С тая опърпана количка и тонове хартия... Неблагодарна работа била. Безкрайно непрестижна. Аз пък съм благодарна. След около 4800 км в студ, сняг, дъжд, понякога пороен и жега, която те кара да съжаляваш, че нямаш още една кожа за събличане, се чувствам що-годе подредена. Вървя и си ровя в главата. Самостоятелно. Леле, колко грешки в програмите открих! И още никнат. За първи път дефрагментирам диска. На 70 % съм. Още една година и ще съм чисто нова. Докато си имах престижна работа, затъвах в дългове и не спях от нерви. Сомнамбул. Очи, потънали в черни дупки, като на зловещ призрак. Четиридесет и пет килограма стърчащи кокали, облепени с прозрачна, сивосинкава кожа. Нос и коса. Онзи нос! И така – около дванайсет години. Жив мазохист. Добре, че не се извратих и сексуално, та да изглеждам съвсем като от труд на Фройд.
Гладна съм вече, чегърта ми с ...