Глава XI
Дъждът спря. Слаба лунна светлина се прокрадна през процепа на пещерата. Падна точно върху нея. Тя не помръдваше. Тялото беше в неестествена поза- зверска картина. След падането кракът се беше счупил и стоеше извит в остър ъгъл назад- петата почти опираше кръста. Цветът на кожата не се виждаше, защото всичко беше в кръв и спластената от нея коса покриваше лицето ѝ.
Ударите на водата в скалата се засилиха- така сякаш пещерата се разгневи, или може би заради падналия дъжд. Тя прииждаше на талази- все по-силни и по-силни. Стълкновението на реката с камъка все повече напомняше на гонг, само дето ехото се засилваше, а не утихваше- ядът не стихваше в жарта, а се разпалваше. Сякаш водата искаше да си проправи път и да излезе навън- да изригне като вулкан, само че вместо лавата да застине- водата да заври. Блъскането стана толкова силно, че земята потрепера- като тътен на прииждащ земетръс. Честотата на пулсациите толкова се скъси, че те почти се сляха. Сякаш самата пещера не можеше да понесе такова зверско безчестие от нечия черна душа в човешка черупка... Последва затишие, най-силното мълчание на света- това описваше този момент. Секунди по-късно последва нещо като взрив- все едно великан скочи с двата крака на земята и я разцепи.
Ръката ѝ се отлепи от пода и подскочи нагоре. Кънтенето на реката заглъхна, но остана постоянно. Намокреният от шишето джоб засвети- слабо и на големи интервали. Медальонът на врата ѝ се издигна по посока на светлината, все едно се опитваше да се откъсне. Придоби цвят на нажежен в огъня метал. Стържене и звуци на такъв озвучиха пещерата. Конски тропот прииждаше от планината и с вихъра довя и него...
От сянката се появи тъмна фигура- с дълго наметало и качулка. Отиде до нея и се наведе. Сведе глава до здравия си прасец. Ботушът беше изящен, излят по крака му- кожа с оплетки от конска опашка. Под светлината на острите връхчета на новата луна, усилена от дъждовните капчици, проблясна златен ножник, а там сигурно имаше меч. Наметалото го покриваше, но не можеше да скрие тялото- сила и могъщество, това излъчваше. Лицето също не се виждаше изпод качулката, но очите светеха в тъмнината.
Опря чело в нейното. Издиша в устата ѝ. Хвана медальона с ръка и започна да реди слова- на език тъй далечен, но познат, сякаш от отминал свят. Видя блясъка. Извади го от елечето- беше цвете, малко и повехнало като нея, но като че ли силата му тепърва прииждаше. Той го сложи в дясната ѝ ръка, сви пръстите в юмрук и я положи върху сърцето. А малкото цвете спусна зелени филизи- тънки и фини, обви ръката и сякаш я притисна по-силно до тялото. След това стъбълцата плъзнаха- първо към главата, а после и по цялото тяло.
В твоите вени тече неговата кръв!- шепот гръмовен се разнесе в пещерата. Хвана я с две ръце- през кръст и колене, изкачи се на скалата и застана пред дяволската паст. Тътенът отново се усили. Да, водата не се виждаше, но адското блъскане те караше да настръхнеш и да не си позволиш и за миг да забравиш, че тя е там.
- Вод Стий*! Пусни я! Нека да преминем! Тя не ще разкаже за тайната пътека. Освободи водата!- но тя се разбошува още повече и започна да покачва нивото си- Тя е негова наследница! Пусни я, Стий!- извика той с дълбок и силен глас.
От гърлото се понесоха самодивски напеви и мелодия от арфа-толкова сладкогласни и нежни, в абсолютен контраст с цялостната картина... И тук наистина последва земетръс. Тризъбецът издълбан в скалата светна. Камъкът, на който бяха стъпили се издигна и разцепи на две. Той- с поедин крак от двете страни и с нея на ръце. Водата се отдръпна и издигна завеси върху скалите, а из под нозете му се появиха стълби. И те поеха надолу...
Поеха по тесен и силно извит път. Водните завеси донякъде го осветяваха. През тях пробягваха сенки, долавяше се ехо, дори вик- сякаш ги гонеха и отново потъваха в изгнание- удавени в самодивските напеви и нежните изплетени от сянка ръце. А пред тях се чуваха стъпки сякаш бос крак пляска в локва. След време мокрите пръсти започнаха и да се виждат. Мокрите стъпки ги одведоха в една огромна зала. Беше светла, с гладки стени и под, а по средата само една каменна маса-кръгла. Той закрачи към нея, но в този момент пътят му се препречи от няколко стълба водни оплетки, които постепено очертаха фугурата ѝ. Бяла рокля с цвят на гребен на вълна̀, коса от кварцов прах и слюда, а на главата венец от житни класове- такава жена застана пред него.
- Благодаря ти, Вод Стий... че ни пусна.
- Позамислих се, Алп Барин*, признавам!
- Знаеш, че се намесваме когато има чиста кръв!
- Прекалено е буйна, не мислиш ли? Никак не се подчинява!
- Странно... Прилича ми на теб!
- Внимавай, победоносецо! Тук си на моя територия!
- Стий, земята е една! Делихме я някога и сбъркахме, обединихме се и спечелихме!- очите ѝ се въртяха като рибки в аквариум.
- А те какво правят сега?
- Ще ме пуснеш ли да оставя момичето на масата, или ще продължаваме да обсъждаме миналото?- тя се отдръпна.
- Не съм съгласна, така да знаеш!
- И да си, и да не си- няма значение, ще помогнеш!
- Нима? И ти ли ще ме накараш?
- Не! Тя ще го направи- ела и виж сама!- красивият воден призрак се доближи до нея. Изпиваше я с поглед, сякаш преценявашае всяка частица в тялото вън и вътре. Прокара ръка през лицето ѝ. И така надолу с пръсти до свитата ръка. Отвори я. Видя цветето и рязко обърна погледа си към него.
- Сега убеди ли се? В кръвта ѝ то оживява!- и наистина връхчетата на безцветните до скоро листчета на венчето, започнаха да порозовяват.
- И все пак- защо тогава не се вслуша в думите ѝ?
- А ти щеше ли след всичко случило се преди това?- тя се разпени- Не се гневи, Стий! Нека ѝ помогнем!
- Само двамата не можем!- и обърна гръб.
- Но ние не сме само двамата.
- Как така?
- И той е тук!
- Но как?
- Бил е с нея от онзи ден насам- Барин извади една фигурка- Била е с нея, била е до нея и с падането си- остава под нея- Стий се доближи да види фигурката.
- Значи онази е била негов... вестител?
В този момент се чу силен удар в пода. И приближаваше. Той го следваше. Из под тоягата излизаха искри. Долният ѝ край мачкаше главата на змията. Той застана до тях- белобрад, сребросив, въгленоок...
- Вестител, покровител, закрилник- има ли значение наистина, Стий?- тя наведе глава.
- Добър вечер, Зумудрос*!
- Никак не е добра и ти го знаеш! Кървава нощ в светла луна без начало...
- А тя защо се разхождаше сама?
- Стий?- извиси се гласа на новодошлия- Замълчи!- гласът мембранно се понесе в прорезите на скалите. Той заби тоягата в земята. Замълчи, защото знаеш какво ѝ предстои!- тя се отдръпна назад- Дайте път да мина да я видя. И той отиде при нея, Барин му подаде фигурката.
- Какво се случи с тебе, дѐте?- прошепна той в ухото ѝ- Кой посегна ти в нощта? Враг или приятел тя ти завеща? Даника, цвете Орфеево, ти не заслужаваш това, ще изминеш път тежък и стръмен, за да хванеш отново твойта звезда. Но затвори очи сега!
- Елате при мен и двамата!- те го послушаха. Ти застани до ходилата, а той до главата- Зумудрос разпери дясната ѝ рака и отвори пръстите до върха- аз ще застана отляво встрани, а кръвта Орфеева в Силивряка срещу мен ще стои. Хванете се за раменете!
- Алп Барин, Вод Стий и аз Зумудрос...Кръг е тази маса, кръг във земното ядро, ръка до ръка във бедата съграждаме Слънчево Хоро! От векове назад се бием и борим, със слова върху хартия спорим... и за какво? За да разберем накрая, че с малко търпение и разум, всичко може да стане с добро! Център е Слънцето небесен, на Земята животворна звезда, дарява дихание в пръстта ѝ, още с въздух и вода. Кръв славянска, на прабългарин и трак, ще се слеят в едно за твоя живот, за да се изправиш срещу своя враг и да се върнеш сред хората от твоя народ! Планината е свещена и Даника, ти знаеш това, съживяваш я с твоите слова... Но злоба човешка в паяжина те оплете, отне твоя лъч светлина, част от живота отне ти, а ти плати и ще плащаш висока цена! - лъч се изстреля от цветето нагоре, раздели се на две и се завърза на възел около ръцете на Барин и Стий. Кръвта от тялото се изчисти и всеки прорез и дълбока бразда проличаха... а те бяха много- Малък приятел Безсмъртниче ти подари, ти не разбра, но добро разпозна в усмивката му и връзката човешка остава здрава. Сега всеки от трите народа ще ти поднесе дар.
- Аз, Алп Барин, искам да се бориш както до сега- с мъжка сила в женска снага! Тази нощ ти оживя и с бързина по-голяма от конски бяг те дарявам сега! Води своята вътрешна война, но научи сърцето си отново на мир!
- Аз, Вод Стий, казвам: Нека музиката те лекува, както Неговата арфа хорските души. Вливам самодивска интуиция и силата на буйната река в характера ти, но белезите не ще залича!
- Аз, Зумудрос, ще залича паметта ти- тази черната и всичко покрай нея. С всеки от теб излекуван, ще се връща радостта ти. И така белег ще изчезва ред по ред, но и спомените ще се завръщат в кадър подред. Новата Даника поема глътка въздух в своя нов живот и поема по пътя, за да намери себе си и да върне своето аз!...
Тялото ѝ се издигна. Крайниците бяха на мястото си. Цветният лъч я обви около кръста. Вля се във всяка нейна рана. Тя отвори очи. Беше свободна, безтегловна и безпаметна. Не виждаше никой от тях. Виждаше само светлината. Връхчетата на косата започнаха да потъмняват и така чак до корен... Но усещаше присъствие- някакво странно мравучкане отвътре и вън. А какво чувстваше, щеше да разбере тепърва.
- Изведи я на безопасно място, Барин! Ако тя извърви успешно пътя си, един ден ще види това, което най-много иска! Стига да го заслужи, мечтата ѝ ще се сбъдне!
Зумудрос се скри така, както се и появи. Стий изпрати Барин и затвори тайният вход. Скалата върна предишния си вид. Водните завеси се сгромолясаха. Пяната се завихри на момента и войната между камъка и реката започна отново.
Но от къде го изпрати? Веднъж слязъл там, не се връщаш по същия път. Не! Каменната маса под тялото на Даника се завъртя, и тя с нея във въздуха, така че зад главата ѝ застана Вод Стий! Погледна я и се усмихна леко високомерно. Сложи ръка на челото ѝ. Масата се изравни с пода, загуби очертанията си. Повърхността започна да потреперва, докато не се превърна във водно огледало. Барин надникна. Дъното се виждаше- кристално, ясно, с перлен блясък, чисто като сълза.
- Изглежда ми измамно!- каза той.
- Страх ли те е, войнико?
- Дай ми Даника!
- Сам си я вземи!- и водният дух се пръсна на милиони капчици. Тялото полетя към езерото и падна във водата.
- Ах, тииии! Стийиии! - с гняв каза той и скочи след нея.
Хвана я бързо и се понесоха в лабиринта. Спокойна отгоре, отдолу теченията бяха страшни. Дори с неговата сила, имаше трудности да се пребори със стихията. Изхода се виждаше. Изплуваха из под ледените води някъде насред гора- а пръстта и листата отново скриха тази следа. Той свали наметалото си и я обгърна с него- на момента придоби нейните размери и дължина.
- Така няма да ти е студено. Ти си силна жена, Даника. Оставям те сега. Тук лесно ще се ориентираш. Близо до пътя си. Ако се наложи, Боян ще ти помага. Има опит като теб с тази пещера, макар и да е загубил зрение и да не помни това! Няма нужда да го виждаш, но той ще е до теб! Намери този, който ще ти помогне, той те очаква!- шепнеше той на заспалото момиче. Озърташе се постоянно, погледът сякаш на сокол- Върви само напред, никога недей се обръща назад. Миналото само ще те достигне и ще застане лице в лице с теб... Ще мине време, но ще стане. Разочарования много, но и разплата ще има! Този, който я заслужава, от теб ще я взима! Медальонът си остава твой, защото Даника, ти си моят герой!- хвана двете ѝ ръце с неговитя и ги покри. Опря ги в челото си. Зареди тихо слова, така като тиха вече беше нощта. Накрая ги целуна и се изправи. Наби крак в земята...
Далечен конски тропот, стържещ звук на метална подкова, толкова мистерии и тайнствени неща, той си отиде в нощта.
Не мина много време и тя отвори очи. Беше влажно и студено. Дъхът ѝ се виждаше. Тя се изправи. Завъртя се. Погледна наоколо, погледна и себе си. Стресна се.
- Какво правя тук? Защо съм тук? Какво е това върху мен? Развърза наметката. Видя белезите. Прокара пръсти през тях. Очите ѝ се наводниха. Сякаш когато ги докосваше, усещаше болката- пулсираща и пареща. Свлече се на колене. До нея имаше нещо като локва- останала от дъжда до дървото, на което бе опряла рамо. Наведе се, огледа се и видя грозния дълбок прорез, разделящ лицето ѝ на две. Тресна с ръце в земята и изкрещя. Като ранено животно, което не знае какво да прави. Викът от силен, сподавен стана- заехтя в душата с истински дълбоката рана. Но тя се съвзе, окопити се бързо- сякаш сърцето в този момент изстина... Изтри лицето си- Коя съм аз?- погледът стана категоричен. Сякаш лентата на мислите в главата ѝ рязко смени посока. Избистри се. Вледени се. Погледна се още веднъж. Метна качулката на главата си и изчезна...
________________________________________
*Алп Ба̀рин - Прабългарски Бог на победата и войната. Един от Алпите Диви. В превод името означава „Победоносец“.
*Вод Стий - Славянски дух на водната стихия
*Зумудрос - Тракийски Бог лечител
© Каролина Колева Все права защищены