Ето ме тук сега, останал сам, озверен.

Изпълнен съм със злоба, гняв, омраза.

След всичките години, в които бях до теб.

След всичките премеждия... едно голямо нищо!

В един ден сме приятели, а в друг просто непознати.

Малко ли направих за теб, малко ли не страдах?

След всичките години, в които бях до теб,

Ти просто реши да ме изтриеш от живота си!

Всеки път, когато имаше нужда някой да те изслуша,

някой да те подкрепи, утеши, да повярва в теб,

всеки път, когато търсеше ме, аз бях там!

Всяка ш***на минута мислих аз за теб.

През всичките години бях душевно кошче.

През всичките години се стараех да те разбирам,

правих всичко по силите си, за да ти помагам както мога.

Сякаш всяка моя дума и постъпка никога не са били истински.

Всеки път, когато срещаше друг... мен просто ме забравяше,

унижаваше и зарязваше, а само как ме нараняваше, приятелко!

Всеки път, когато се връщаше с подвита опашка след всяка провалена връзка,

аз те приемах с отворени обятия, прощавах и забравях болката.

С времето обаче нещо в мен бавно почна да изстива

и накрая безразличието обгърна нарената душа,

Но отново намерих сили, дори и аз не знам как,

но успях да дам още един шанс на приятелството наше.

И ето пак реши да унищожиш и малкото, което ми остана,

с лека ръка го направи и дори не ти пука, както и на мен,

иронично или не, вече не ме боли, преодолях го,

и не аз ще съжалявам за проваленото приятелство.

Приятелко любима, колко много те обичах и държах на теб,

няма я обичта, няма го и безразервното доверие към теб,

всичко си отиде и нямам намерение да търся нещо от изгубеното.

Ти бе идеалът ми за жена, грешка или не, оставих се на сърцето.

Ще дойде ден, ще чуеш пак за мен и ще се натъжиш.

Ще си спомниш как прекарвахме с часове в разговори,

ще си спомниш и колко много те обичах и ще се усмихнеш,

за разлика от теб, аз не ще ги помня, теб те няма вече в моето сърце!