... Седиш сам в стаята... и сякаш са останали само спомените... красивите и вечни спомени... сякаш само те ни крепят... Мрачно е, а навън вали... и гледаш замислените и забързаните хора, изморени от  живота, и нещастни, сякаш някой е взел малката искрица надежда в очите и сърцата им... поглеждаш и себе си, но не виждаш нищо по-различно от това навън - болка, празнота, самота и страдание... сякаш времето в стаята е спряло, а отвън се движат бездушни и нещастни души... прорязваща болка минава през сърцето ти и сякаш студ прорязва душата ти... опираш се на прозореца и започват бавно да се стичат кървящи сълзи... сякаш буца е  заседнала в гърлото ти... опитваш се да говориш, но единственото, което успяваш да изтенеш, е едно простичко: ЗАЩО... има толкова недоизказани мисли и чувства, които не могат да излязат наяве... около теб е пусто и тихо, единственото, което виждаш, е прокарващата се тъмнина отвън, която сковава сърцето ти... искаш да се събудиш от този кошмар, но не можеш, защото осъзнаваш, че това е реалността... искаш да избягаш, но няма къде... навсякъде около теб - само болка и страдание... не можеш да заспиш... сещаш се за любимия човек, който толкова време чакаш, а не идва... Всичко е една главоблъсканца, от която няма изход... тялото ти вече се е предало... сърцето ти едва тупти... задушаваш се, задушава те злобата, нещастието, болката и пренебрежението... предаваш се и се унасяш...