26 июн. 2015 г., 00:25  

41-ят ден на Муса планина- пиеса 

  Проза » Другие
1400 0 2
57 мин за четене

 

 

         

  Арменски самодеен театър “Каприел Сундукян” - София           


               

                                представя

 

 

                “41-ят ден на Муса планина”

 

                  или   “Сто години по-късно”                        патриотична балада  от  Крикор Асланян

 

     Посветена на стогодишнината от Геноцида  над  арменския народ.


         

                         Постановка – Варто Топакбашян

               Режисура -   Мери Балян-Нурикян

 

 

Участват:

Историкът - Агоп Ширинян 

Каприел Багратян - Гаро Топакбашиян

Жулиет - негова съпруга - Ануш Бедросян

Дер Хайгазун -  Симон  Минасян

Азнив - Ани Инджиян

Джемал - приятел на Багратян и подуправител  на областа -  Крикор Топакбашиян

Енвер паша -  Арменак Токатлиян   

Кафеджия -  Крикор Асланян  

         

                 със специалното участие на 

      Варто Каспарян в ролята на Маро медзмайриг;

 

Суфльори -  Анахид Топакбашиян и Розмари  Минасян

Техника и озвучаване - Еужени Сакъз

 Костюми и реквизит - Розмари Минасян

18 Апрол 2015 год.


 

 

 

 

 

 

                  “40-те дни на Муса  даг” 

                               (планината на Мойсей)

 

роман от  Франц Верфел ( Австрия ),  излязла през 1933 год. , когато в хитлерова Германия, фашизмът надига  глава. Дълго време той  е считан за най-добрия роман на тема арменския геноцид от 1915 год.

      През юли 1915 година  в разгара на зверствата на младотурското правителство над арменското население в Отоманската империя, 5000 души мъже, жени, деца и стари хора, населението на шест села от северозападните области на отоманска Сирия , отказват да бъдат депортирани и решават да окажат  съпротива на турските власти, намирайки подслон  в близката планина - Планината на Мойсей.  Цели 53 дни те водят ожесточени боеве с башибозуци и черкези, унищожават не малко вражески сили, проявите на свръхчовешки героизъм и саможертва са ежедневие, дават много жертви и  в края на краищата отстъпват пред многочислената редовна турска войска и планинската артилерия.

Благодарение на четири  френски бойни кораба и една английска фрегата,  блокирали сирийското крайбрежие на Средиземно море, 4000 арменски селяни, дръзнали да  се опълчат срещу   армията на младотурското  правителство, намират спасение  на борда на тези кораби, които ги отвеждат към  спасителното пристанище Порт Саид. Мнозина от тях по-късно намират убежище в Европа, Азия и Америка.

 

 

                                   41-ият ден на Муса лер

 

   Сто години след събитията от 1915 година, описани в романа на Франц Верфел,  в навечерието на Стогодишнината от Геноцида, авторът на пиесата “ 41-ият ден на Муса планина” събира  главните герои от  романа  в едно истанбулско кафене,  чийто собственик е потомък на героите от Муса планина.  Тук те ще си спомнят за онези героични  дни, изпълнени с революционен патос, борба за  съществувание и лични трагедии.  

 

 

                           41-ият ден на Муса лер

                                            или

                           100 години по-късно


  /Патриотична балада за героите от  Муса  планина  в  1 действие/


 

 

 

 

 

 

Историкът:

       24 Април,   ден на скръб и всенародно поклонение. Ден за  възпоминание  за милион и половина жертви на отоманската  антихуманна политика. Една от най-черните дати в историята не само  на арменския народ, но и  в историята на цялото човечество. Народът ни е нарекъл този ден “кървавата неделя”.

Още през 1879 година Великият везир заявява:

Ние турците  не само отричаме името Армения, но ние ще счупим челюстите на тези които се осмелят да произнесат това име.

Oт 1850 до 1896 са убити 500 хиляди, в това число  300 хиляди са жертвите от кланетата на “червения султан" Абдул Хамид, през 1894 и 95 години.

Френският премиер Жан Жорес заклейми тези кланета в речта си пред  Парламента на Франция.

През 1909 в град Адана (Киликя) са изклани други 30 хиляди. 

През 1915 година, според  турските статистики  от 1867 год.,  в азиатската част  на Турция живеят два  милиона арменци, и още 400 хиляди в европейската. 

Същите статистики от 1927 година в Турция живеят само 64 хиляди арменци. Къде са изчезнали другите????

През 1914 година избухва първата световна война, младотурското правителство решава да използва войната за окончателното решаване на арменския въпрос.

Телеграмата на Талиаат паша до областните управители гласи:

“Правителството реши да унищожи всички арменци живущи в Турция. Колкото и престъпни да са  мерките които трябва да предприемем, трябва да се сложи край на тяхното съществувание. Не трябва да се държи сметка нито на възрастта, нито на пола. Няма място за скрупули на съвестта.”

24 април 1915 година,  събота през нощта в Констатинопол, по заповед на министъра на вътрешните работи Талиаат паша,  e  арестуван цветът   на арменската интелигенция.  Писатели, поети, музиканти, учители и професори, лекари, журналисти и адвокати. Видни общественици и висши духовници,  партийни ръководители и  изявени  хора на изкуството, даже членове на партията на младотурците са измъкнати от домовете им и  натикани в централния цариградски затвор. Същата нощ са арестувани около 600 човека, а на следващия ден числото им достига вече 2345.  Арменска общност в Константинопол е обезглавена. Натоварени на вагони  те са изпратени към Анкара и убити без съд и присъда. 

Имената на:

Атом Ярджанян - Сиаманто, поет, писател и виден общественик; 

Таниел Варужан - поет и писател;  

Сохомон Сохомонян наречен Гомидас - музикант и композитор; 

Крикор Зохраб - писател;

 Диран Келекян - журналист; 

Ардашес Харутюнян - поет, писател и преводач; Хованес Харутюнян наречен Тългадинци- писател и преподавател;

Рупен Севаг - писател и лекар;

 Дикран Чегурян - писател, журналист и виден интелектуалец;

Йерухан - Йервант Сърмакешхаян - писател и интелектуалец;

 написаха с кръвта си трагичната история на едно чудовищно престъпление.

Крикор Зохраб е един от тези, които са повярвярвали в раждането на “нова Турция” и актовно са помагали на Комитета на Енвер паша и Талиаат за установяването на новата власт.

Арестуван малко по-късно, Крикор Зохраб,   през юли 1915,  пише на съпругата си от затвора.

“Душа моя обожавана, бяха ни казали, че ще заминем в събота. Сега ни казват, че ще тръгнем  в петък, т.е утре сутринта. Написах две писма за теб.  Какво можем да направим. Така ще бъде!

След като покажеш приложеното писмо на Халил бей и чуеш неговото мнение, ти и дъщерите ни, идете  заедно при Талиаат, у тях или в службата му.  Ако отидете в бюрото му, добре би било Халил бей да бъде с вас. Дай писмото на Талиаат и го помоли. Ако ти обещае твърдо да спаси съпруга ти, изпрати ми следната телеграма:

“Всички тук сме в отлично здраве, ти също бъди спокоен”

Чрез валията Бекир Сами бей написах писмо до Талиаат. Не знам дали го е получил. Би трябвало да го получи преди твоето. Целувам ви отново. Молете се! К.З

На историческите арменски земи, от 3000 години люлка на арменската нация и нейната цивилизация,  не остава жив нито един арменец.

Унищожени  са исторически паметници, стотици арменски черкви  са разрушени или превърнати в джамии, други са оставени на произвола на съдбата. Сринати са до земята манастири и училища, опожарени са цели квартали в по-големите градове, както и много села с арменско население. 

Въоръжавани от младотурското правителство, кюрдски и черкезки банди  са подтиквани  да грабят, убиват и  опожаряват арменски села. Да отвличат арменски жени и девойки  и ги продават на пазарите за роби. Деца са отвличани и покръствани в мохамеданска вяра или давани на турски чифликчии  като ратаи и слуги.

 

Истанбул,  24 април  2015 г. Малко кафене на брега на Босфора. Каприел пие кафе и чете вестник. Влиза Жулиет и се насочва към масата на съпруга си. 

ЖУЛИЕТ. Здравей шери, какъв хубав ден. Толкова е приятна пролетта тази година. Свежо и топло. /сяда  срещу Каприел/

КАПРИЕЛ.  Помниш ли мила, първата ни среща беше в едно подобно кафене на брега на Сена, близо до кея на букинистите. 

ЖУЛИЕТ.  Разбира се, че помня, шери. Мога ли да забравя деня в който се влюбих безумно в един непознат красавец.

КАПРИЕЛ. Не преувеличавай, скъпа,  ти беше толкова очарователна, елегантна,  с такъв финес, че веднага загубих ума си по теб. 

ЖУЛИЕТ. Сега  ти преувеличаваш. Бях обикновено младо момиче. Бедна студентка от провинцията.

 КАПРИЕЛ. Ти ми се усмихваше, а аз не смеех дума да продумам.  Бях онемял пред твоята красота.

ЖУЛИЕТ. В теб имаше нeщo  екзотично, нещо  далечно, опасно и неудържимо привлекателно. Още на втората ни среща, ти ми предложи брак, и за мое най-голямо учудване,  не отказах. 

КАПРИЕЛ. Веднага разбрах, че не мога да живея без теб. Затова бързах. Ти ме омагьоса.

ЖУЛИЕТ.  Моите родители изпаднаха в ужас когато им казах. Не  те познаваха, а и  там в Нормандия не знаеха какво е това арменец. Но  аз вече бях приела предложението ти. 

КАПРИЕЛ. Аз се влюбих в теб като юноша, а бях последна година студент в Сен Сир. Само след няколко месеца щях да бъда офицер от турската армия. 

ЖУЛИЕТ. По-добре да не беше завършвал и да бяхме останали във Франция. Но аз те обичах силно и бях готова да те последвам и в пъкъла.

КАПРИЕЛ. Действително те заведох в ада.  Жулиет, никога ли не съжали, че  тръгна с мен? Защо  ме последва на Муса Даг, заедно с 5-те хиляди мои сънародници. Та ти не беше арменка, можеше спокойно да заминеш за Франция, никой не можеше да те спре.

ЖУЛИЕТ. Да вярно е, не бях арменка, и никой не можеше да ме спре. Спря ме моята любов,  моята любов, която ме беше направила арменка. Нашата любов, която ни даде най-хубавото нещо на света- нашия син.  .

КАПРИЕЛ. Никога няма да си простя, че пожертвах теб и сина ни, за  кауза, която се оказа обречена

ЖУЛИЕТ. Моят син беше Багратян, той беше арменец и майка му не можеше да бъде друго освен арменка. Арменка,  която да сподели съдбата на своя народ. И аз го сторих. 

КАПРИЕЛ. Никога ли не съжали за стореното?

ЖУЛИЕТ. Не, не съжалявам.  Когато синът ни загина там на Муса даг, когато загина заедно с десетки свои приятели арменци, аз станах по-арменка и забравих, че съм родена в Нормандия. Скъпи, не забравяй, че и аз съм Багратян.

КАПРИЕЛ. Блажен  човек съм, Жулиет, не всеки има щастието да срещне такава жена, такава силна и самопожертвователна любов.

Влиза Хайгазун  Вартабед. 

Хайг.. Да ви благослови Бог, деца. Знам, че сутрин пиете кафето си тук, та реших и аз да намина. Апкар, дай и на мене едно арменско кафе, с много захар. Вече и то не ми вреди.

/ Към Жулиет/ Защо стана Жулиет, лишаваш ме от приятната си присъствие. 

ЖУЛИЕТ. Извинявай отче, трябва да вървя, вие си поприказвайте. Ще се видим друг път. Довиждане.

ХАЙГ. Каприел, чете ли вестника? Ердоган се извинява на арменците за кланетата. 

КАПРИЕЛ. Демагогия! Като се извинява, защо правителството му не признае   геноцида? С  едно „извинявайте“ ли ще  върне милионите жертви?

ХАЙГ. Толкова години минаха Каприел, но съвестта ми не намира покой. Дали не сбъркахме като се качихме в планината и поехме пътя на съпротивата.?

КАПРИЕЛ.  Свети Отче,  пред нас беше Муса  Даг, планината на Мойсей,  какво друго можехме да направим освен като него да поведем народа към спасението. 

ХАЙГ. И все пак това беше неподчинение на официалната власт.

 КАПРИЕЛ.  Нима трябваше   като жертвен агнец  да  да тръгнем към смъртта с наведени глави? 

ХАЙГ. И все пак………

 КАПРИЕЛ. Не забравяй, че това беше решение на Старейшините. Кметовете на шестте села и първенците бяха единодушни.

ХАЙГ. Загинаха  стотици, може би щяха да останат живи ако не бяхме избрали пътя на съпротивата.

КАПРИЕЛ. Смирението е за вас духовниците Отче. /сочи към небето/ Вие  чакате Той да ви спаси. Ние войниците разчитаме на собствените си сили. Борим се с  оръжие в ръка. /пауза/

Впрочем, ти също се оказа  смел войн, погуби не малко османлии преди да те разпънат като нашия Бог.

ХАЙГ.  Моето място е било винаги до моето паство, както  в  мирните години, така и в дните на върховно изпитание.  Спасителят ни е дал своето учение, показал ни е пътя по който да водим  миряните. 

КАПРИЕЛ . Свети отче, ти  доказа, че ръката цял живот държала кръста, може да грабне и  меч.  Като истински пастир ти поведе паството си по пътя на Голготата и  и даже пожертва живота си за него.

ХАЙГ. Каприел, синко, какво можех да направя аз, стария човек срещу озверелите турци, които безчинстваха в нашите села,  които ни прокудиха,  опожариха домовете ни, поведоха деца, жени и старци към сирийската пустиня, откъдето почти никой не се върна.  По пътищата на керваните загинаха хиляди, гавриха се с жените, дъщерите и майките ни. Хората имаха нужда от войн с голямо сърце и опит, който да ги води срещу врага.  Каприел ти  беше тук, забрави жена и дете, забрави за живота в Париж и поведе братята си. 

КАПРИЕЛ. Да, аз бях оръжието, но ръката която  го вдигна  беше ти. Кръста беше по- силен от  меча. Духът и вярата даваха сила на нашия народ да се опълчи срещу своите палачи. Не напразно хората умираха с  Божието име на уста. Предпочитаха да умрат, отколкото да загубят онова което ги правеше арменци- Вярата, вярата  Дер Хайгазун, вярата която нашият народ беше избрал преди цели 17 века.

ХАЙГ. Прав си, синко, Вярата кара човека да изтърпи и най-нечовешките страдания,  Надеждата дава сила, Любовта към ближния обяснява нашата саможертва.  

 КАПРИЕЛ.  Вече сто години не мога да се примиря с този грях, не съумях да опазя единственото си чедо. На моята съвест тежи и гибелта на майка му, на моята любима Жулиет, която в предсмъртния си час ме помоли да я погреба на нашата земя, на арменска земя.

ХАЙГ. Ти изпълни дълга си, синко,  съвестта ти трябва да е чиста и спокойна.  Вместо   молитва и смирение, аз вдигнах оръжие  за да защитя паството си. Опитах се да спася живота на младежите които съм венчал, на децата които съм кръщавал, на старците на които съм проповядвал  мир и преклонение. Навярно предизвиках гнева на Всевишния и той ме наказа. 

КАПРИЕЛ. Грешиш, Свети Отче, той не те наказа, той те възнагради с достойна, героична смърт, каквато беше определил и  на собствения си син. 

Когато те разпъваха на кръста, лицата на зверовете бяха бели като снеговете на Арарат, а в очите им се четеше не  омраза, а  страхопочитание.   С нас загинаха  стотици, но забеляза ли щастливото изражение върху изстрадалите им лица?

ХАЙГ. Прав си синко, но аз вдигнах меч, аз убих. Един духовник не бива да го прави.

КАПРИЕЛ.  Никога няма да забравя светлината в очите на ковача  Вартан, , обикновеният човек паднал в жестока битка с врага. Той беше щастлив, той ни благодареше за възможността да умре за спасението на братята си.

ХАЙГ. Когато  хората чуваха сирените на френските кораби, раните им кървяха по-малко, болката се превръщаше в усещане за спокойствие и блажен сън. Даже не съзнаваха, че това е смъртта дошла да вземе греховните им души. Бяха щастливи!

КАПРИЕЛ. Издържаха  цели 53  дни, без достатъчно оръжие и муниции, недохранени и без покрив над главите. Героизмът беше ежедневие, а саможертвата начин на живот. 

/влизат  Азнив и Маро хванати за ръка, Азнив се оглежда  на ляво и на дясно, вижда Каприел и Дер Хайгазун и двете се насочват към тях/

АЗНИВ. Добър ден Свети Отче, добър ден барон Каприел. Дойдохме да ви видим  и да благодаря за спасението си.

ХАЙГ. Добре дошла, дъще, извини стареца, паметта ми е вече много слаба. Коя беше ти?

АЗНИВ. Името ми е Азнив. Родена съм в село Вакъф. 

КАПРИЕЛ. Аз имах приятели там.  Кой е баща ти?

АЗНИВ. Баща ми се казваше  Мовсес Калустян. Беше кмет на селото.

ХАЙГ. А тази жена коя е?

АЗНИВ. Това е Маро медзмайриг. Нейната история е  дълга и много тъжна.

КАПРИЕЛ. Говориш за своето спасение. Беше ли с нас на Муса лер?

 АЗНИВ. Когато башибозукът  влезе в селото и започна да граби и убива, аз се скрих в плевнята. От там видях как турците заклаха баща ми, накараха братята ми да съблекат майка и се гавриха с нея пред очите на собствените й деца. Сестричките ми също загинаха от техните ятагани.  

ХАЙГ. Горкото дете, преживяла си всички тези ужаси. Как стигна до нас?

АЗНИВ. Ужасена от видяното, загубила разсъдъка си, инстинктивно съм тръгнала към планината. Вървях в тъмнината. Водеха ме звездите, които осветяваха пътя ми и очертанията на планината. 

КАПРИЕЛ. Как узна, че там има хора?

АЗНИВ. Същият ден баща ми  беше споменал  за решението на кметовете.

Сетих се когато останах сама,  когато  цялото ми семейството   лежеше в локви кръв. Не бях способна даже да плача. Страхът и ужасът бяха изсушили сълзите ми.  Не можех и  да викам, от гърлото ми не излизаше звук, само някакво хриптене. Катерех се по скалите, босите ми крака бяха целите в кръв и рани, драките и трънаците разкъсваха дрехите ми. 

Изтощена, гладна и мръсна, се движех из планината като сомнамбул, като някакво диво горско чудовище.  Исках да спра да почина, но нещо ме тикаше нагоре.

КАПРИЕЛ. Сега си спомням, нашите съгледвачи те бяха открили  заспала под едно дърво.

АЗНИВ. Вървяла съм докато съм паднала от изтощение. Събудиха ме гласове, говореха на арменски, Останалото знаете. За това исках да ви благодаря. Вие ми спасихте живота.

КАПРИЕЛ. Чакай, когато разпънаха Дер Хайгазун, ти се беше сгушила  под кръста и ридаеше. Там те видях за последен път.  

ХАЙГ. А какво се случи с теб, Каприел?

КАПРИЕЛ.  Бях коленичил на гроба на сина си, когато турците ме обградиха. Бяха много. Редовна войска и башибозук. Първите искаха да ме пленят и предадат на полевия съд.  Черкезите искаха да ме измъчват и разпънат като  тебе Свети  Отче. Работата отиваше към сбиване между  самите турци, когато се появи моят приятел  Джемал. 

ХАЙГ. Полковник Джемал Баязид,  заместник губернаторът на областта?

КАПРИЕЛ. Да, той ме изгледа  строго, разкопча кобура, извади пистолета, насочи го към мен и стреля. Един единствен куршум право в сърцето. Искаше да ми спести мъченията и униженията.  В сивите му очи се четеше нечовешка мъка и силно приятелско чувство.

АЗНИВ. Били сте приятели с турчина?

 КАПРИЕЛ. Бяхме израснали заедно, бяхме тръгнали на училище  заедно, във Франция деляхме една стая, а понякога и приятелките си.  Уважаваше арменците сред които  имаше много приятели. свободно говореше арменски. /дълго мълчание/

ХАЙГ. Азнив, дъще какво стана с тебе след това, как се спаси, успя ли да се качиш на френските кораби?

АЗНИВ. Три пъти се качвах на кораба, и всеки път ме гонеха. 

Несресана, мръсна и облечена в дрипи, никой не ме искаше. Накрая,  след  много  опити, успях да се промъкна в трюма на кораба и да се скрия  между сандъците. Не помня колко дни не бях слагала залък в устата си. В трюма беше пълно с плъхове. Убия един. Тялото му ми послужи за храна, а с кръвта уталожих жаждата си. 

ХАЙГ. Господи, какво са виновни децата, за да ги подлагаш  на такива изпитания!  Откриха ли те?

КАПРИЕЛ.  Свети Отче, знаеш, че съм набожен. Баща ми искаше да ме прави свещеник, но не било съдено. Нима можем да вярваме, че Бог е милостив, добър и всесилен? Къде беше нашият Бог когато невинни хора бяха подложени на жестоки и незаслужени изпитания?  Не виждаше ли страданията на цял един народ, народът,  който първи в света, избра Него за свой Бог! Грях ми на душата Свети Отче, но разказът на Азнив ме кара да се съмнявам  в добротата му. Прости  ми Господи!

/дер Хайгазун се моли мълчаливо с наведена глава, кръсти се/

АЗНИВ. На петият ден ме откри един моряк. Беше черен като арапин.  Хвана ме за ръката и ме заведе  горе.

КАПРИЕЛ.  Как се отнесоха към тебе капитанът на кораба?

АЗНИВ. Вече много дни корабът беше в открито небе.  Аз не можех да говоря. Сред спасените  на кораба имаше хора от  Вакъф. Една жена от нашето село ме позна. Изкъпа ме, даде ми някакви дрехи. Нахраниха ме.  /пауза/ В  Марсилия попаднах в един манастир. Лекуваха ме, научиха ме да се моля много пъти на ден. За мен се грижеше сестра Женевиев.  Постепенно възвърнах говора си. Работех в градината заедно със сестра Женевиев. Спокойствието, чистият морски въздух и  трудът възвърнаха силите и душевния ми мир. При всеки опит да ме разпитат за събитията в нашето  село и случилото се със семейството ми, изпадах в мълчание и тежка депресия. Научих френски и станах добра градинарка. 

ХАЙГ. Много си изстрадала дете мое.  Всички ние носим в паметта си и душите си спомени за онези жестоки дни. Те оставиха  кървави следи във всяко арменско сърце. Човечеството помни жестокостта на палачите, някои от които бяха наказани от арменци като Сохомон Тайлерян, но борбата ни за признаване на тези престъпни деяния все още продължава. 

КАПРИЕЛ. Азнив, кога напусна манастира и къде отиде?

АЗНИВ. Едно френско семейство от  Ек сан Прованс  ме нае за да се грижа за градината на голямата им къща.  Госпожа Моник беше много добра с мен. Две години живях с това семейство. Когато навърших 18 години, г-н Жером започна да се навърта около мен. Вече бях на възраст да разбирам намеците и домогванията му.  И един ден казах, че си отивам. 

Хайг. Къде отиде Азнив?

 

Азнив. Бях си намерила работа в една фабрика за трико. Станах плетачка.   В фабриката на  Симонян останах цели 5 години, и ако не беше Рафи, синът на фабриканта сигурно щях да съм там още дълго. Рафи се влюби в мен, не отричам и аз не бях безразлична към него. Искаше да се оженим, но родителите му бяха против. 

ХАЙГ. Защо, нали си арменка?

АЗНИВ. Да, бях арменка съм, но от прокудените, бедна и без образование, и един ден портиера не ме пусна да вляза във фабриката. Бях уволнена. 

ХАЙГ. Нещастието никога не идва само. Целият ни живот е едно пътуване от едно нещастие към друго,  понякога по-голямо. 

КАПРИЕЛ. Отче, нима Бог не вижда тези несправедливости? Справедлив ли е нашият Бог за когото сме пролели толкова много кръв. Само на Аварайрските полета загинаха хиляди за да защитят Христовата вяра, нашата вяра. Подвига на шепата арменци начело с великият Вартан Мамигонян  може да се сравни само с битката при Термопилите.

ХАЙГ. Вярата е силна защото не задава въпроси Каприел. Като човек понякога и аз се питам за  много неща, но аз съм посветил живота си на Бог и той ме води по пътя на доброто, на смирението. Ти ни поведе в тази неравна битка, загинаха 1000, но 4000 се спасиха и разпръснати по света, продължават да изповядват Вярата донесена от Св. Крикор Лусаворич. 

КАПРИЕЛ. / обръща се към Маро/. Медзмайриг, ти откъде си? 

МАРО. / говори трудно от силно вълнение./ Родена съм в Сиваз. Семейството ми беше заможно. Баща ми беше търговец на афион. Имах трима братя и две сестри. Аз бях най-малката. На 19 години  баща ми ме омъжи за сина на богат чифликчия. Още бях с булчинската си премяна, когато черкезка банда  нападна чифлика. Пред очите ми изклаха……/разридава се и млъква/.

ХАЙГ. /вдига ръце към небето/ Горката жена, какво ли не е преживяла. Господи, защо подложи на такова изпитание чедата си!

АЗНИВ. Медзмайриг, моля те успокой. /Продължава разкара на Маро/ Черкезите изклали не само чифликчиите, изклали цялото й   семейството , както и всички сватбари. Десетки трупове облети в кръв се търкаляли обезглавени около сватбената трапеза. Загубила ума  и дума, Маро била отвлечена от главатарят на бандата и продадена на един бей от Харпут.  Била красива като богиня. Била най-красивото момиче в Сиваз и околностите, наричали я „дюня гьузели“. /Маро слага ръката си на устата на Азнив/

Медзмайриг не обича да се говори за нея. Бейът я затворил в харема си с останалите  три жени. Отнасял се добре с нея, даже се влюбил в Маро и бил готов да направи всичко за нея. Но, загубила способността да говори, почти сляпа от ужасите които изживяла, Маро живеела само с мисълта за бягство. Имала всичко, прислужници, дрехи и скъпи накити, имала безумната любов на бея, но помрачената й мисъл  не искала нищо друго освен смъртта. 

КАПРИЕЛ. Какъв ужас.

АЗНИВ. След 18 години робство, най-после успяла да избяга. Станала скитница, хранела се с корени и растения, спяла по полето, не смеела да се доближи до хора. Накрая попаднала на мисионери, които се погрижили за нея. Така попаднала в Франция, където я срещнах аз и никога не се разделихме. Тя ми е като майка.

ХАЙГ. Да си благословена дъще. Доброто което правим, рано или късно се връща. /дълга шауза/   Виж кой идва към нас, Каприел. Твоят приятел Джемал. Хайде деца, ние да тръгваме. Да оставим двама добри приятели да си спомнят за младостта. /Дер Хайгазун , Маро  и Азнив излизат/.

Историкът.  След няколко дни арменските разузнавачи   на Муса лер установяват, че са обсадени и всички проходи на планината са завардени. 

През август храната е на привършване, няма даже хляб, животните са изклани и изядени, има убити и ранени, а турската войска се е увеличила. Докара ли са  планинска артилерия, която обстрелва позициите на арменските бунтовници. 

От другата страна на Муса планина се шири Средиземно море, там се появяват чужди кораби. 

Нова надежда за спасение. Ушиват няколко  големи  знамена с огромен  червен кръст и надпис “ ПОМОЩ - ХРИСТИЯНИ В БЕДА, ” и ги закачват по най-високите дървета в планината.

На 12 септември,  на 53-ия ден от съпротивата на “мусалерци” се появява неочаквано спасение.  От френския боен кораб “Гишен”  забелязват знамето  зовещо за помощ. Френският адмирал  трогнат и разчустван от съдбата на арменците дава заповед: “ Всички да бъдат прибрани на борда на кораба”. Идват и други три френски кораба и един английски.  На петте кораба са качени 4200 жени, деца и старци и отведени до египетското пристанище Порт Саид. 

Историята помни имената на 18 герои мъченици от Муса лер:

Хагоп Карагьозян – 35 годишен;

Хованес Кужанян – 41 г;

Хованес  Лурчян- 24 г;

Саркис Шаннанян – 35 г.;

Самуел Бояджиян -41г;

Хабет Ванаян- 26 г.

Бедрос Хаватян- 33г.

Апрахам Секлемян -17 г.

Крикор Кевурян-61г.

Крикор Некрурян- 40г.

Жабра Хейоян – 28г.

Самуел Маркарян 24г.

Мисак Байрамян-18г.

Бахдасар Мардикян 29г.

Хампарцум Хошян 41г.

Бохос Андекян 21г.

Хагоп Хаватян-30г.  и

Бедрос Тененян.

 

Те останаха завинаги там на Мусалер, близо до паметника издигнат в чест на техния подвиг. 

 За да промени историята за периода от 1915 до 1923 година, турското правителство  унищожи паметника и малкото гробище на тези герои-мъченици.

Но признателните арменци издигнаха други. Има три мемориални паметника на героите от Муса лер-  в Армения, в Кембридж - Канада и в Анджар, Ливан. Анджар е заселен от потомци на “мусалерци” и кварталите на града носят имената на шесте села  вдигнали се на бунт срещу младотурското правителство.

/влиза Джемал и отива към Каприел/

 

 

ДЖЕМАЛ..  Добър ден Каприел, мога ли да седна при теб.  Кафето е по-вкусно, когато го пиеш с близък приятел.

КАПРИЕЛ. Заповядай седни Джемал, аз винаги се радвам когато те срещна. Ти си част от моето детство, от моята младост,  ти беше един от най-добрите ми приятели, а това не се забравя.

ДЖЕМАЛ. . Да бяхме добри приятели, деляхме радости и студентски несгоди. Беше ми по-близък от брат. Но……..

КАПРИЕЛ. После нещата се объркаха, някои искаха да станем врагове, да се мразим и ненавиждаме. Насъскваха ни един срещу друг, гърчеха се от злоба когато не успяваха. И даже сега след 100 години, биха позеленели от ярост ако ни видеха как си пием кафето заедно, като истински приятели.

ДЖЕМАЛ. Не се ли сърдиш, че те застрелях? Защо ти задавам този глупав въпрос, нима не знам отговора.“. Но все пак бих те разбрал. Аз те убих. Убих най-добрия си приятел. Все едно убих себе си.

КАПРИЕЛ. Когато извади парабела и го насочи към сърцето ми, в очите ти имаше само печал. Ти стреля за да ми спестиш  мъченията, обидите и униженията. На твое място бих постъпил по същия начин. Но още преди да се качим на Муса Даг, ти дойде и ме предупреди да заминем за Франция по на-бързия начин. Но аз не те послушах.

ДЖЕМАЛ. Трябваше да ме послушаш Каприел. Знаех какво готвят Енвер и Талиат. Но……

КАПРИЕЛ. Не можех да изоставя  братята си, приятелите, народа си Джемал. Щях да се чувствам подъл страхливец.

ДЖЕМАЛ. Ние бяхме близки приятели, бяхме като братя.

Ти си арменец, аз съм турчин. Ти си християнин, а моят Бог е Аллах. По време на войната ние защитавахме нашата земя, нашите традиции, а вие  арменците помагахте на нашите врагове- руси и гърци.

КАПРИЕЛ. . Джемал, нека бъдем честни, земята за която говориш е наша земя, арменска. На тази свещена земя се е простирала една цветуща държава, нашата Армения. Не забравяй, че градът който наричате Диарбекир, е стара арменска столица- Дикранакерт, столицата на Дикран Велики.  Турците са дошли тук много по-късно и са завзели нашата земя.

  Ние помогнахме на  твоята партия да свали султан Абдул Хамид,  на когото народът ни е дал прозвището „кървавият султан“. 

ДЖЕМАЛ. Всичко което казваш е вярно, но не споменаваш за вашите чети, за войводите  Антраник, Артин от Родосто  и другите, които нападаха турски села, грабеха и убиваха, бореха се за създаването на нова арменска държава, по-точно искаха присъединяването на тези земи към кавказка Армения.

КАПРИЕЛ. Право говориш. Искахме да си върнем отнетите земи, да създадем нова мощна арменска държава в която децата ни да ходят без фесове, жените ни да не носят шалвари, а молитвените храмове да не се превръщат в джамии. Нима не е наше право, да искаме  да владеем изконните  арменски земи?

ДЖЕМАЛ. Но тези земи вече не са ваши. Тук вече е Турция и вие като нейни поданици трябва да защитавате нейните интереси, а не да помагате на нейните врагове, заради Вярата. Ти си турски офицер Каприел, ти си дал клетва да служиш на Турция. А ти поведе своите на бунт срещу официалната власт, това е предателство и щеше да те съди военен трибунал, щеше да бъдеш разжалван и обесен  като изменник, като предател. Исках да те спася от тези унижения.

КАПРИЕЛ. Знам, Джемал, за да спасиш честта,  ти би постъпил по същия начин и с родния си брат. Не ти се сърдя приятелю. Както виждаш пак си пием кафето както някога като студенти в Париж. Помниш ли мадам Симон и красивата й дъщеря, ти харесваше майката, а аз дъщерята. Бяхме млади, луди глави Джемал, и през ум не ни минаваше, че някой ден ще застанем един срещу друг с оръжие в ръка.

ДЖЕМАЛ. Макар,  че трябваше да бъдем врагове, ние не бяхме такива Каприел. Аз стрелях в теб не като враг, а като  приятел когото съм обичал повече от родния си брат. Затова когато ме осъдиха на смърт чрез обесване, унижен и разжалван, аз се усмихвах приятелю. Бях лишил  Енвер паша от удоволствието да те унижи, да се гаври с теб, и той не можеше да ми го прости. Обвиниха ме и ме обявиха за изменник на Родината, биха ме в анадолските зандани, устроиха съдебен фарс,  разжалваха ме и полумъртав ме качиха на бесилото. И на бесилото аз се усмихвах и бързах да дойда при теб, за да седим сега в това старо арменско кафене край Босфора. 

КАПРИЕЛ. Милионите загинали в сирийската пустиня, обезглавените без съд и присъда мъже, изнасилените ни майки,  сестри и жени, зоват за мъст и признание на кървавите престъпления. Вече цял един век се надяват, че ще намерите сили да признаете вината си, да се покаете и с прочистена съвест да продължим  заедно напред. Но това не се случва Джемал, защо? Защо не се освободите от този непосилен , излишен товар и да можете да гледате  хората с вдигната глава?  Такова признание няма да  върне скъпите ни жертви, нито ще изтрие от народната  памет спомена за изживяното, това  е необходимо на вас, на турците за да се освободите веднъж завинаги от кошмара на  трагичната за народа ни 1915 година.

ДЖЕМАЛ. Трудно е такова признание, много трудно. Не е лесно да поемеш вината за милион и половина невинни жертви, за унизени родители, за продадени в робство жени и девойки, за обезглавени мирни селяни, за заграбени имоти, за унищожаването на цялата интелигенция на арменския народ. А и материалните последствия от едно такова признание, никак не са малки. 

/Влиза Енвер,  приближава се до масата. Сяда без да пита, обръща се към кафеджията/

ЕНВЕР.  Майсторе донеси и на мен едно кафе./ехидно/ Тук са седнали на мухабет двама стари мои приятели, двама предатели. За съжаление единият е турчин, срам за нацията. Пфууу /плюе  на земята//

/Кап. И Али стават с намерение да си тръгнат./

ЕНВЕР. Ти седни Багратян, с теб искам да говоря. /обръща  се към Джемал/ Ти си отивай жалък предател.Ти опетни името на турския офицер. 

ДЖЕМАЛ. . Не аз,  а ти си срам за турската нация, тебе те осъди народа и за да се спасиш от собствения си народ, избяга като страхлив плъх и се скри при болшевиките ./към Каприел/

Прощавай  приятелю, не мога да  гледам този убиец, ще се видим по-късно. /излиза/

ЕВЕР.  Хахахаха, убиец съм бил. Кой го каза? Този, чиято ръка не трепна когато застреля най-добрия си приятел.  

КАПРИЕЛ. Джемал не е убиец, той го направи за да ми спести мъките, изтезанията и униженията на които се готвехте да ме подложите. Мразите го защото Ви лиши от това садистично удоволствие. Казвайте каквото имате да ми казвате Енвер паша, защото бързам, съпругата ми ме чака. 

ЕНВЕР. Съпругата ти? Оная френска повлекана,  която беше готова да легне с мен, когато бяхте в Истанбул и  дойде да ме моли да спра депортирането на арменците. Нахална, даже се опита да ме заплаши с френското правителство. /Каприел става и се готви да тръгне/  Седни Багратян

КАПРИЕЛ. Ние бяхме убедени, че Великите сили ще ни защитят, ще застанат на наша страна и ще ви накарат да спрете изтреблението на мирните арменци. В европейския печат бяха публикувани не малко статии в защита на арменския народ.

ЕНВЕР. Празни брътвежи на платени журналистчета. В света нямаше сила,  която да ни спре. Германия беше на наша страна, немските инструктори обучаваха нашите военни, на много места имаше немски консултанти и съветници за „тоталното решаване на арменския въпрос“. И по-късно Хитлер приложи нашия опит към евреите.   САЩ бяха далеч от Европа и европейските проблеми, Англия, тази стара политическа курва, както винаги демагогстваше, а Франция беше беззъба. Единственото което направи беше да изпрати няколко военни кораба за да спасят вашите мръсни и гладни селяци от Муса даг. Трябваше им евтина работна ръка  за фабриките. И „спасените“ се отблагодаряваха на френските фабриканти с  нископлатен труд, мизерни условия на живот и експлоатация на детски труд. Големи благодетели се извъдиха, няма що. 

КАПРИЕЛ. Това е чиста лъжа. Вие  най-нагло изопачавате истината

 

ЕНВЕР. Да не забравяме и контрола над Дарданелите, към който се стремяха всички големи европейски държави и затова ни ухажваха и си затваряха очите и ушите, пред докладите за нашите „зверства“. 

КАПРИЕЛ. А нима бяха лъжа, разказите за жестокостите и безчинствата на които бяха  подложени арменците? Нима ще отречете престъпленията на вашето правителство.

ЕНВЕР. Вие  бяха вътрешният ни враг и ние имахме право да се защитим. Арменците от източните провинции бяха предатели и помагаха на нашите врагове на източния фронт.  Шепа луди глави, бандити и  авантюристи, организираха чети, нападаха турски села, убиваха турци, палеха им къщите,  а ние бяхме обявени  за палачи.

КАПРИЕЛ. Не искам да слушам вашите лъжи  Енвер ефенди. Четите на Антраниг паша и другите войводи, защитаваха народа ни от черкезките банди,  закриляха арменското население при кюрдските  набези, при които се разграбваха имотите на заможните  арменци, отвличаха млади момичета и ги продаваха на бейове и паши като робини в харемите ви. И ние трябваше да мълчим и да понасяме всички зулумлъци на криминални типове като вас?

ЕНВЕР. Трябваше да действате съгласно закона капитане. Трябваше да поискате съдействието на полицията, на властта и ние щяхме да се справим с  тях. В коя държава няма престъпления и бандити   мусю  Багратян? Но вие тръгнахте по пътя на саморазправата и доброволно се отказахте от помощта на официалните власти. Вие сами сте си виновни.  

КАПРИЕЛ. Официалните власти за които говорите,  това бяхте вие. Вие  въоръжавахте кюрдските шайки и  ги насъсквахте против християнското население в източните райони, Вие плащахте на черкезките главатари за всяка отрязана гяурска глава и такива като вас купуваха красивите арменски момичета, за да ги превърнат в свои робини и наложници.

/влиза Жулиета/

ЖУЛИЕТ. Той още ли е тук. Каприел, аз отивам до Пера, моля те да ме придружиш. Няма за какво да разговаряш с този мерзавец.

/ Енвер се смее ехидно/

КАПРИЕЛ. Трябва да приключа с него веднъж завинаги. Чакай ме  при Ески Шехир. Ще дойда да те взема от там. /Жул излиза, хвърляйки убийствен поглед към Енвер/

 

ЕНВЕР. Турция водеше война на няколко фронта, Правителството мислеше за съхраняването на териториалната цялост на страната, е може някъде да е имало престараване или превишаване на права, но жертвите бяха от двете страни капитане. 

КАПРИЕЛ. Война срещу болни старци, невръстни деца, срещу бременни жени и невъоръжено мирно население, това ли наричате защита на Отечеството ефенди? Това беше престъпление срещу  моя народ, това беше геноцид и рано или късно човечеството ще ви качи на позорния стълб. 

ЕНВЕР. Хахахаха, не бъдете наивен капитане,  човечеството има много други, по-важни проблеми, за да се занимава с някакви си арменци и техните претенции към нас. Минаха 100 години и както виждате, Турция все още е желан и необходим съюзник на Великите сили.  Докато Проливите  са в наши ръце, ние ще бъдем ухажвани г-н Каприел, и никой няма да си развали отношенията с Турция заради някакви нейни вътрешни проблеми. Минало, забравено! 

КАПРИЕЛ. Нищо не е забравено Енвер ефенди, раните които вие нанесохте на арменския народ, кръвта на невинните жертви   вечно ще напомня на хората за вашите зверства, за погромите над  едно мирно и трудолюбиво население. Нищо не е забравено и няма да се забрави.

ЕНВЕР. Е, от време на време някое дребно вестникарче или треторазряден политик повдигат въпроса за събитията през 1915 година, но Турция става все по-мощна, все по-силна и влиянието й в Европа се засилва. Няма да мине много време и тя ще стане член на Европейския съюз. Помнете ми думата Багратян ефенди, Турция ще влезе в Европейския съюз съвсем скоро. Германия винаги е била наш приятел и тя няма да ни изостави и този път.

/Идва Джемал  бей?

ДЖЕМАЛ . Каприел още ли разговаряш с този престъпник и страхливец.  Такива като него станаха причина нашите народи, живели векове наред като добри съседи, да се ненавиждат и мразят. /към Енвер/     Но вие и вашите съподвижници сте жалки страхливци, избягахте позорно  за да не ви настигне възмездието. Вие и Вашият приятел Таллиат паша,  избягахте в Германия, а по-късно,  треперейки за живота си, вие избягахте и оттам. Избягахте и се скрихте в  Узбекистан. Собственият ви народ ви осъди на смърт за престъпленията Ви.  Не се ли срамувате от собствения си образ Енвер ефенди? 

ЕНВЕР. Много сте смел сега полковник, разжалван и осъден на смърт за предателство, убит като изменник на Родината, ти ли ще ме съдиш бе ермени кьопек. Такива като тебе трябваше да ги обеся на първото крайпътно дърво.  Малко не ми достигна за да прочистя държавата от арменските шпиони и предатели и техните турски мекерета. Но този ден ще дойде и тогава ще ви покажа кой е Енвер паша. 

КАПРИЕЛ. Закъснял си Енвер ефенди, много си закъснял. Твоето време отдавна  мина, убиха те твоите приятели болшевиките още през 1922, защото и спрямо тях извърши предателство. Върви си   и никога не идвай тук да пиеш кафето си. Даже в Турция за такива като теб няма място. / Каприел му сочи вратата, а Джемал  го побутва към нея/

/ Влизат Азнив, Маро  и дер Хайгазун/ 

ХАЙГ.. Този дето излезе току що не беше ли Енвер Паша. Изглеждаше жалък, от напереността и високомерието му нямаше и помен. Какво се е случило?

/влиза Жулиет/

ЖУЛИЕТ.  Каприел, изплаших  се и се върнах.  Нали нищо лошо не ти направи. От него нищо добро не може да се очаква, моля те пази се.

КАПРИЕЛ. Не се притеснявай шери, никой вече не може да ми навреди. Щом ти и моите най- близки приятели сте до мен, аз съм щастлив и вярвам в бъдещето на моя народ. Велик род сме ние Свети Отче, измъчван, гонен и преследван,  но винаги  възкръсващ от пепелищата като легендарната птица Феникс.

ХАЙГ. Приятели, днес е ден за поклонение пред жертвата на   героите от Муса лер, пред жертвата на петте хиляди  арменци не преклонили глава пред младотурските палачи и техните помагачи. Светът се възхищава на нашия героизъм, на нашата неповторима жизненост, на способността ни да продължаваме,  въпреки всички препятствия и мъчения,  да следваме пътя начертан от нашите  праотци  Хайг и Арам. 

Деца мои, Да отидем да сведем глави пред подвига на   героите от Муса лер.

Историкът: Измина цял един век, а потомците на героите от Муса лер, не забравят величието на  подвига на своите майки, бащи и братя. Светът помни и винаги ще помни епопеята написана с мъките и кръвта  на хиляди мъже, жени деца и старци, загинали  от ръката на палачите . Ние никога няма да забравим подвига на обикновените арменски селяни  грабнали оръжие за да защитят правото си на живот, правото си на човешко съществувание. 

Арменците пръснати по света  ежедневно доказват силата и творческото дръзновение на нашия народ. Непобедимият дух,  волята за живот  и способността ни  да оцеляваме се прераждат и развиват във всяко следващо поколение. 

 

  В този  ден на всенароден траур нека сведем глави пред   милион и половина арменци-невинни жертви , поругани и изклани, загинали от глад и жажда по пътищата на изгнанието към пустинята Деир ел Зор.  

 

 

Каприел.  Братя и сестри  мои,  цивилизованият свят   няма да  допусне, нашата саможертва да бъде забравена. Човечеството ще помни вечно  героизма на нашия народ. Нека и ние,  заедно с всички честни хора по света, днес   сведем глави пред жертвите на първият геноцид на 20-тия век. Пред жертвите на една антихуманна политика провеждана от самозабравили се фанатици.

Хайг. Нашият Бог  ще закриля винаги тези които първи  приеха новата вяра, тези които прегърнаха неговото учение и отдадоха живота си за неговото тържество.

/Дер  Хайгазун  им дава по една свещ, Каприел ги запалва и тръгват към черквата. В далечината се чува биенето на камбаните/ Звучи музика- молитвата на Гомидас, Сурп Сурп на Екмалян или Грунг  в изпълнение на Луиза Закарян /Пауза.

 

/Всички без Енвер  и Джемал се връщат на сцената, застават с лице към публиката с  вдигнати към небето глави и ръце./ Музиката продължава.

Дер  Хайгазун поканва присъстващите с няколкоминутно мълчание да  почетат жертвите./ 

Публиката станала на крака,  мълчание - чува се само песента  /около 4 мин/. 

 Края на песента - завеса.  Всички на сцената.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Крикор Асланян Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Ех, Крикор... Дълбоко ме развълнува пиесата ти! И се замислих...
  • Вашите "симпатии" към автора са известни от години г-н Порчев и никой не Ви е молил да гледате спекталъла или да четете пиесата. Засрамете се поне пред милион и половина невинни жертви, и не говорете за "боклуци". Защото всеки който прочете вашия коментар ще разбере кой е най-голямия.
Предложения
: ??:??