purko59 (Ангел Веселинов)
445 3015
2 нояб. 2014 г., 17:43

* * * 

  Проза » Рассказы
1364 0 8
8 мин за четене
ПРИКАЗКА ЗА ПРАВДАТА     
 
     На интересно място са се заселили тия хора. От двете му страни – стръмни баири, а помежду им – река. Разделила е планината на две, разломила я е, та затова и са я нарекли Лом. Река като река. По време на нахална и безочлива суша почти пресъхва, а рибата, която случайно е оцеляла поради неприличния брой амбициозни бракониери, сега се премята във въздуха отразявайки слънчевите лъчи с лъскавите си люспички, за да достигне водата, която шуми животворно покрай нея. Ако успее – оцелява до следващото препятствие, ако не – става пикантен кулинарен сувенир за някоя чорлава сврака или слънчасал дългоклюнест щъркел, който по призвание е жабар, а по природа хищник, каквито между другото са всички наглед възпитани изискано оперени, с добра репутация и общо взето уважавани животни.
     По време на упорито дъждовалене, обаче, към тази невзрачна, небелязана по никакъв начин свише река, се присъединяват от никого непредполагани и пробили си път през неподредените камънаци потоци. Отгоре с големи ведра се изсипват сълзите Господни, обиден от безбожното стадо двукрако и обезверено, или пълзящо и с отвратително неоправдано самочувствие.
     И тогава реката започва да става голяма, и започва да хлопа по портите, по вратите на къщите, да дави дворовете, да влиза в мазите, да чупи зимнината скътана в буркани, да... Ууууу! Стига! Започва да замирисва на циганско нашествие. Пък нищо и никаква река! Ама – на!
     Такива са и хората тук. Гледаш ги – нормални хорица, кротки наглед, малко диви, та когато общуват с непознати хем ги тегли любопитството да видят нещо ново, хем ги дърпа страхът от неизвестното, та са готови да захапят, ако нещо посегне към тях. И са си построили селището само на единия бряг на реката. Само те си знаят защо. Може би пак заради нея. Защото тя като придойде голяма, няма да могат да си общуват с хората от другия бряг. От другата страна са пещерите. А в пещерите живеят духове. Баирите са стръмни, обрасли с камъни и свиначак, свърталище на пепелянки и усойници, на вещици и магии. А на върха – един огромен зъбер, същински гребен на натопорчен петел, изправен и синьоморав и пречи на слънцето да слезе при хората навреме, както е навсякъде другаде, ама тука не е.
     Жените тук са читави и работни, къщовнички и  набожни, макар че в църква не припарват и на свят ден даже, мъжете са като яки букове, израсли в естествената си среда – непреклонни и справедливи по своему. 
     И така е било от дълги години. 
     Даже до скоро. 
    Но сега нещата се промениха. Духовете излязоха от пещерите, слязоха при хората, влязоха у домовете им, че и в душите им. Същото се получи и с пепелянките, усойниците, клетвите и магиите. Изпомешаха се. Едни се преселиха в по-големите г,адове, други направо тътриха през границата накъдето им видят очите, в чужди земи, някъде без значение, само да е по-далече от тука. А тези тук до вчера живеещи в мир помежду си, започнаха да се карат, да се крадат, да се хапят, да се тровят. Затвориха хлебарницата, та отскоро започнаха да се събират в определен час, на определено място, за да чакат колата, която го докарваше от някъде. Това ги обединяваше по някакъв начин и те често споделяха проблемите си.
     – Абе, в нашето местенце, нали ги знаете, долу в Ръжище – ще започне издалеко Шпиро Божиканов – май е слязъл някакъв крадлив дух откъде печовете. И прибира – я картофки, я лучец, я царевичка. Да.
– То сега и духовете, и човеците станаха крадливи, та кой знае – уточни Гаро Циганина – ама що ли му трябваше.
– Па може и циганин да е. Те долу, в Ръжище, с пет декара оземлиха десет рода. Че и ти комай си там? Ама това не ти е комуна, байно! Пръждосаха ги комуните барабар с партийните секретари, а ти техен човек си падаше.
– Ти си много хубав! По цял ден висеше в сладкарницата да пазиш вкусотиите на чевръстата продавачка. Тебе ако те няма – оня дръвник, Кварталният. Или пък и двамата. Е, да, ама друг си облизваше пръстите и си облажаваше душичката. Ха-ха-ха.
– Стига сте се драчили, бре! Така си беше, ама какво от това? То в интерес на истината и Мирко Пикьора, и всички селски първенци я пазеха, кога поотделно, кога колективно, ама какво – тя си беше техен кадър. Тяхна си вътрешна работа един вид – продължава  Шпиро – ама аз май подочух кой пипа в чуждите градини. Да.
– Кой е, казвай, Шпиро, неговата...
– Да кажа, Гаро, ама като не съм видял с очите си, а само съм подочул, как да съм сигурен?? Е, други са я видели. Да.
– Коя е тая пачавра, Шпиро, – вдига тежък поглед Митро Анкин, млад мъж, който си се е родил с духове, полутитан, получовек, отломък от планината и с нейния непредвидим нрав. Коя е, казвай, не увъртай, че ти ще си изпатиш вместо нея!
     Долната устна на Шпиро трепти в ритъм с долната му челюст, а Митро продължава:
– Добре. Не ми казвай! Но й кажи на нея, че оня, лудият,  ще я издебне и ще я хване. И тогава... тогава ще проклина, че се е раждала някога! Гола ще я съблека, чисто гола, ще я вържа с въжето и така ще я преведа от единия до другия край на селото и обратно! Да я видят хората. Пък ако й харесва – нека да краде! А и другите. Това й кажи, чу ли, Шпиро?
– Чух, чух. Да. Чух.
     И мракът чу, и драсна нагоре из свиначака и разговорът проникна във всички къщици в селището. И в тези, в които има хора, и в които няма жива душа. И всички, без изключение, се досетиха коя е крадлата, и всички, без изключение, започнаха с нетърпение да очакват изпълнението на присъдата. А тя като изслуша нещастния Шпиро, започна така усойно да кълне, че и няколкото вещици, които се бяха открехнали зад камъните над пещерите и стягаха метлите си за полет, се изпокриха отново по дупките си посрамени и унизени. Някои дори забравиха метлите си, та стърчаха като кривогледи слънчогледи с гръб към селището, разхвърляни и зловещи. 
     После нарами торбите и – право на Митровата нива.
     Митро извади въжето от плевнята, преметна го през рамо – и той право там.
    А хората залепиха очите си на пътните прозорци, за да видят това зрелищно наказание и зачакаха. Пътят, който в единия си край, след завоя, сочеше Запад, а с другия, преди завоя – Изток. 
     Тук нещата се случват винаги, но никога навреме. И това ще се случи.
 
 
     
     

© Ангел Веселинов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Много ми хареса, прекрасен и докосващ разказ!
    Умееш да разказваш много увлекателно!
    Поздрави и от мен!
  • Майсторлъкът ти за мен е голямо удоволствие! Давай продължението, дядо Ачо!
  • ...а когато се случи, чичо Ачо ще ни го разкаже
    Картините, които рисуваш с думи са просто уникални!
    Не ми стигна някак този разказ, може ли още малко
  • Моите адмирации за прекрасно нарисуваната с думи картина!
  • Винаги съпреживявам разказите ти!Поздрав!
  • "Ако успее – оцелява до следващото препятствие, ако не – става пикантен кулинарен сувенир за някоя чорлава сврака или слънчасал дългоклюнест щъркел, който по призвание е жабар, а по природа хищник,"

    "Гледаш ги – нормални хорица, кротки наглед, малко диви, та когато общуват с непознати хем ги тегли любопитството да видят нещо ново, хем ги дърпа страхът от неизвестното, та са готови да захапят, ако нещо посегне към тях."

    Ръкопляскам с възхищение! Такова точно и колоритно описание и на хората и на животните - просто ми влезе в душата.Браво!
  • Твоите разкази са много самобитни и интересни! Поздрави!
  • Съзрях това интересно място, реката, разломила планината на две, хората - "нормални хорица, кротки наглед, малко диви, та когато общуват с непознати хем ги тегли любопитството да видят нещо ново, хем ги дърпа страхът от неизвестното, та са готови да захапят, ако нещо посегне към тях." Пообиколих селото им, усетих нрава и болките им и заедно с тях зажадувах за Правдата. Разказът се отличава с живия си, образен език, личи си, че е писан от поет. За мен беше удоволствие да го прочета. Поздравления!
Предложения
: ??:??