Човекът, казано по-простичко, робува на страховете си. Малките деца, жадни да откриват заобикалящия свят всеки ден без страх, с бодри крачки тичат към необятното за да го опознаят. При нас порасналите е доста различно. Вместо да се опитваме да опознаем света, ние се заключваме в него. Точно когато съберем смелост да тръгнем напред и ето пак - две крачки назад... Защото ние се страхуваме от необятното, страхуваме се от истината, страхуваме се от нараняване, страхуваме се, че ще паднем, щом вървим в тъмното...
Спомням си детството си, изпълнено с хиляди затормозяващи възрастните въпроси. Спомням си как си обяснявах света по мой си начин. Наричах вятъра "минуси", мислех, че селото ми, в което израснах, е краят на света. След време си спомням, че отидохме в големия град, тогава си мислех, че този град е краят на света. Чудех се какво ще стане ако падна от ъгъла на този свят. Дали всичко щеше да е черно, или може би бяло, а може би всичко щеше да бъде прозрачно... Винаги си сурках краката п ...