"В един свят, където смъртта е ловец, приятелю мой, няма време за съжаления, нито за съмнения - има само време за решения."

 Беше толкова късно, че часът вече нямаше значение. Нощта си беше нощ, а денят щеше да се появи тромав и разрошен, както всеки друг. Стаята беше топла, а светлината в нея жълта. Той беше много себе си и много хубав. Стоеше на масата срещу мен, а между нас една импровизирана романтика се беше заклещила така, че да не можем да се видим, но все пак той беше себе си и беше хубав. Напомняше ми на някой много велик бъдещ творец и аз се гордеех, че стои срещу мене и се усмихва. Пиехме мартини от бутилката и ядяхме маслинките от буркана. А в главите ни се въртяха творчески и любовни планове. Една целувка се приближаваше с бързи крачки към нас, минаваше около масата, сядаше на столовете ни и чакаше подходящия момент. Беше толкова късно, че вече нищо нямаше значение - нощта беше нощ, денят щеше да бъде ден. Той щеше да бъде с мен, колкото иска, аз щях да бъда с него колкото мога. Щях да отида с него в някоя задимена квартира и да пия вино, от което ме хващат киселини. Щях да разбера, че го е страх от мишки, че ходи с различни чорапи и че докато води разговори, от които аз нищо не разбирам, ще ме прегръща и ще ме целува, защото бях, или съм, важна за него.

Сега е ден и времето има значение. То ме побърква и аз го мразя. Времето носи забрава, забравата самота, залезът носи спокойствие, изгревът - нова надежда.*

* Последното изречение го е казал някой много умен човек, но не мога да се сетя кой.