...

Когато обереш лозата, обрана ли е тя?

Когато късаш плод, плодът ли късаш всъщност?

Обираме това, което смятаме за наше.

Крадем и присвояваме - не го берем, не го откъсваме.

Разделяме го.

Крадем талант, любов и чувства, за да не ги родим.

Присвояваме доброто, обсебваме мечти.

На гръб живеем. И го смятаме за наш, защото сме се накачили.

...Едно дете ми поиска стотинки за карамелени бонбони.

Беше красиво, с дълга коса, от спорт се връщаше май.

Носеше раница.

Купих карамелени бонбони. Щипнах го по бузата.

- Георги се казвам - каза ми то.

Името е гордо. Победоносно. А няма пари за бонбони.

Гледам го - върви и дъвче, ще расте и ще умнее. Ще злобее после.

Обереш ли младостта, нея ли обираш?

От народа си крадеш ли, твой ли става той, окраден?

Смяташ, че е твое всичкото това, което не ти принадлежи.

Защото друг ще те изпревари, ще го вземе, ще го има вместо теб.

Възприемаш го за справедливо, справедливостта е джобно ножче, всеки го носи у себе си за самозащита. Срещу тези, които не крадат. Измисляме си свят, в който ние сме добрите.

Значи, мисля, възприехме се за богове.

А те ни носят на гърба си.

Търпят ни, засега. Уви. 

Дали?