А как искам да бъда звездица...
Тази вечер отидох на любимото си място, най-възвишеното, най-скъпото, най-свидното за мен. Винаги отивам там, когато съм объркана, подтисната или просто търся малко утеха в самотата, в тишината, в цялата хармония, която витаеше из въздуха, но когато бях сред другите - просто не я усещах, беше твърде недостижима, твърде незабележима, скрита от хорските неволи... и днес бях такава - ненужна, незнайна, неискана... Именно поради тази причина това кътче е толкова специално за мен, защото там оставам насаме с чувствата си, с мислите, с желанията, с мъките, дори със сълзите си... макар че не обичам да плача... никой не знае къде съм, когато съм там и никой не може да ме намери... защото това късче от някой друг свят е високо, много, много високо за човешките погледи, за човешките мечти, дори и сърца... Прекалено високо, дори недостижимо... Как го открих? По същия повод, по който ходех там всеки път, когато съм тъжна... Защото исках да намеря себе си, а може би ...