Не знаех къде бях сгрешил. Всъщност... сгреших ли? Тя винаги беше до мен. Винаги беше там, за мен. И един ден просто си тръгна...

Бяхме млади и объркани. Никога не сме познавали тези чувства на вълнение, на обич... За нея аз бях първият, за мен тя беше първата. И всичко беше прекрасно. Ние двамата... възможно ли е да съм бил толкова сляп, толкова егоистичен?

Мислех, че всичко е наред, че всичко е прекрасно. Но, изглежда, всичко е било прекрасно единствено за мен, а за нея... постоянна поредица от компромиси към мен... за да съм щастлив аз. Аз...

Никога не видях истината – че я задушавах, че я пренебрегвах. А беше ли нарочно или просто исках аз да се чувствам щастлив? През цялото това време съм убивал природата ù на свободна, дива и независима жена. Държах я в клетка от собственото ми его и постоянна нужда от внимание и грижи. Изпивах я, изсмуквах жизнеността ù, невинното ù детско излъчване, нейната топлина... За да ми е хубаво на мен. А в замяна исках още. Бях ненаситен. Приемах я за даденост, за прекрасен подарък за мен. За мен. А тя не е вещ. Тя е невероятна, скъпа.

Никога не бях я оценявал така, както сега. Защото ми липсва. На мен. Егоистичен съм дори сега. А тя винаги ми беше казвала, по хиляди начини, че аз съм твърде неподходящ за нея. Винаги. Но аз бях заслепен от собствените си мисли. Необходимостта някой да ме обича, независимо аз как отвръщах.  Възползвах се от наивността ù, дори и да не го исках. Беше абсурдно. Да не забележа колко фалшиво се усмихваше, насила, когато аз вземах някое решение за нас. Независимо какво беше. Мислех си - любовта кара хората да правят всичко. Ако тя ме обича истински, то ще го показва по всички възможни начини. Ще се съгласява с мен, нали ме обича, по дяволите?! Толкова сляп... тя да прави всичко това докато аз... живях в заблуда от радостта, за сметка на нейната тъга. Тогава... когато наистина не издържа, а тя издържа толкова много с мен, бе толкова силна... тя дойде при мен. Беше следобед и обикновено гледахме телевизия, когато ме попита: „Защо избра точно мен?“. В началото се засмях глупаво, но виждайки сериозността ù, се замислих - може би, защото познавах нея толкова добре или защото имах адската нужда от някого. Отговорих развеселен: „Защото имах нужда от теб. Защото си ти.“

Тя се усмихна мило и погледна през прозореца, казвайки тихо: „Липсва ми... природата.“ Аз се изсмях и саркастично казах няколко шеги, които допълнително задушиха ранената ù душа. Бях наистина сляп и глупав. Много.

Погледнах я с лукава усмивка и върнах погледа си върху предаването по телевизията. Разсеях се.

Вече беше нощ, малко след осем, и точно тогава осъзнах, че съм сам вкъщи. „Сигурно е излязла навън“, помислих си, но тя се забави твърде много. Не отговаряше на обажданията ми и аз се притесних. Тъкмо панически се засилих към входната врата, когато видях куфарите... И тогава вратата се отвори и влезе тя.

„Къде беше?“ казах това по възможно най-грубия и ужасен начин. Тя замръзна на място, „Навън... размишлявах.“ Вълнението се усили, „Какви са тези куфари?!“ Тя ме погледна студено и просто мина покрай мен.

„Досети се.“ Не издържах. Развиках се. Съборих куфарите, а тя просто ме гледаше разочарована.

„Какво да се досетя? Мразя тези игри! Мразя, когато правиш така!“ Тук тя се изсмя и аз просто избухнах. Изглеждаше сякаш ми се смее най-нагло.

„Тръгвам си. От тук, от теб и завинаги.“

„Какво?!“ Бях се побъркал почти. Не разбирах. Дотук всичко беше хубаво. Обичахме се, нали? Хей, обичах я!Бяхме щастливи, бях щастлив... Нали?

„Попита ли ме някога дали съм щастлива с теб?“

„Аз... трябваше ли да питам... Ти беше щастлива! Смееше се!“

„Наистина не си видял нищо... Никога не взимаше на сериозно нещата, които ти казвах... Усмихваше се и нищо... Сякаш са нищо. Така правеше и с мен, с чувствата ми – подминаваше ги, сякаш са нищо...“

Просто замълчах... И тя си тръгна...

Бях изгубил едно невероятно, добро и мило същество само заради егоизма ми и собствените ми цели. Никога не помислих за нея. Чак сега всичко ми се проясни – през цялото това време тя е страдала толкова явно от мен, а аз никога не бях го забелязал...

Мъжът трудно открива добра жена, но в повечето случаи се оказва, че тя е твърде добра за него... Докато размишлявах и се питах какво ще правя без нея, осъзнах, че тя ще бъде много по-щастлива с някого, който умее да я цени. Това, което аз не успях да направя. Животът ми поднесе дар, но аз не успях да го оценя и той си го взе обратно.

Надявам се, че ще открия жената, която ще успея да оценя, защото тази, която ме напусна, днес ми показа много повече, отколкото през тези години на заблуда. Аз ще се науча да ценя всичко, което някой ще прави за мен и ще давам повече, отколкото е необходимо, защото точно днес загубих много повече от просто една любов...