Мария излезе от сградата, където се намираше офисът в който работеше. Не беше гладна и затова не се присъедини към повечето си колеги. Времето беше приятно и с един от тях предпочетоха да вземат по едно кафе и да седнат на външните маси на кафенето, вместо да изкарат обедната си почивка в близката пицерия, до която обикновено отскачаха всички.
– Нещо не си във форма? – попита я разсеяно Владимир, когато се настаниха.
– Нищо особено. Ядове. Шефът е станал накриво.
– Да бе, днес не му е ден – повдигна рамене. – Някой път ми идва да се махна от цялата тази лудница и да отида поне за месец на място, където няма да срещам жив човек, няма да има интернет, телевизия, може би само няколко книги и музика.
На съседната маса група работници от близкия строеж си разказваха вицове и се кикотеха гръмогласно.
– Идеята за живот в тайгата изобщо не ми е чужда – поклати глава Мария. – Понякога така ми се иска да ги оставя всички и просто да замина далече, да преосмисля и да намеря себе си, че се загубих ...