Всички ние искаме да изчезнем -
понякога за миг, за няколко минути или пък час, в повечето случаи - за ден, два или три, да се махнем,
и да гледаме отстрани как минават животите ни. Но не можем, а ни се иска ей така -
изведнъж с пръст да щракнем и хоп да ни няма - като на магия. Колко прекрасна ще бъде тя, нали? За някои може би дори ужасна, от която биха ги побили такива тръпки, сякаш ги убождат с игли.
Вас ви няма, а животът на приятелите и близките ви продължава сякаш никога не ви е имало.
Спомените, които сте създали напомнят много на колибри: малки, а в същото време толкова безценни, че когато изчезнат пред очите ви - се отваря пропаст. Протягаш ръце, опитваш се да ги догониш, и колкото повече се мъчиш да ги хванеш - те все повече и повече се отдалечават...после поглеждаш надолу с уморени очи, задъхан сякаш си крачил с километри и забелязваш, че краката ти не са направили дори и крачка. Свличаш се на колене и започваш да проклинаш. Няма нищо около теб - само едно празно и бяло пол ...