Разбира се, имаше и вино.

Наполовина празни бутилки, оставени отворени и от известно време изветрели. Недояден чипс, разсипан из пода, като детайл за този тип стая, който майките гледат с известен страх и немалка доза презрение. Заспали хора по пода, по диваните - уморени глави в скутове и странно прегърнали се двойки. Изчезнали усмивки на лица на доскорошни деца, студенти, изгубили залога срещу някакъв твърд алкохол заради празните му обещания.

Не особено драматична сцена. Това да ни е драмата; защото това минава и отминава. В крайна сметка, алкохолът обещава съжаление от трезвите, но не и провал. Провалът идва от причината за пиенето. От нея заспалите не могат да се откажат. Причината не си личи по снимките; с нея не се прекалява, заради нея не се правят обещания "никога повече".

Тя се крие в утрото. В бавното връщане сутрин рано. Намек за нея са клатушкащите се трамваи, които са един от по-надеждните начини за транспорт. Спомен за нея са икарусите. Такситата са глътката въздух, надежда за скорошен сън без сънища.

Дори сутрешният главобол помага срещу нея, както и малките сутрешни ритуали. Мъчителното обличане, първото кафе и цигара за деня - сутрешна молитва. Молитва не за спасение, а за временно отлагане.

Отлагане не на отчаяние, нито на депресия. Те вече просто изглеждат смешни; тъгата предполага промяна, както и някогашна нормалност. Не; причината за всичко това се крие зад гордост. Гордостта на историята или сигурността, нужна за надсмиване над себе си.

Това не е и обещание за смърт. Със смърт се справяме добре. Историята го показва. Родителите на тези почти деца е трябвало да умират публично на червени площади; техните предци също така. Смъртта на публичния лик създава револт, отвращение, враг.

Не; тези студенти се прибират при някого. При техните герои от детството, при техните почти болни родители с ежедневния им поглед. Поглед, който се е отказал от нещо повече от вечеря на масата. Ден за ден. Някой беше казал, че робството е забравата и края на надеждата на утрото; но това не са роби.

Това е поглед, където липсва, не, по-скоро не достига нещо. Не липсват мечти, не липсват спомени, не липсват усмивки, не липсва обич, не липсва солидарност, освен по телевизията. Но това е поглед, чийто взор спира рано; до който не стига цялата светлина, нито цялата красота на света. Очи, от които нищо не е откраднато и в това е цялата драма. И не става дума за пари или за власт, или постижения и слава. Когато бяхме малки, татко беше герой; после стана враг, после стана приятел, докато по някое време ще стане отново идол. Мама е мъченик. Но мъчениците гледат към Бог, а героите вярват в идеали. А ние знаем днес по-добре: идеалите се продават, а Бог вече не е на мода.

Затова има вино, но не и Дионисий. А слънцето изгрява и ние знаем как, но не и защо.