Всяка прилика с действителни лица и събития е реална.
...
Ако беше вчера...
06:50ч.
Алармата звъня поне 5 мин., докато Алекс най-накрая се пресегна и с раздразнение я изключи. Най-омразният ден от седмицата - понеделник - вече бе дошъл и носеше цялата умора на предстоящите дни.
- Кога ли най-сетне ще се наспя и аз като човек? - с тези думи тя стана бавно, протегна се и се запъти към кухнята за сутрешното кафе. Погледна през прозореца и градът ù се стори грозно сив. Беше мъглив октомврийски ден и ситно ръмеше. Набързо изпи кафето си, като преди това успя да се опари на кафеварката. "Просто прекрасно! Денят става все по-обещаващ." Взе си набързо душ и облече първото, което ù попадна - черен пуловер с дебела яка и дънки. Семпло, но удобно. Вече почти закъсняваше за автобуса. Грабна палтото и, докато се обуваше, викна асансьора. Той, естествено, не работеше, както винаги в понеделник сутрин. Законите на Мърфи важаха с пълна сила. Живееше на 6-ия етаж и, тичайки надолу по стълбите, за малко щеше да падне.
„Един сутрешен джогинг и навехнат глезен - какво толкова?” - каза си тя и, вземайки разстоянието от последните 3 стъпала до входа, успя да се сблъска със съседката.
- Добро утро, Сашке - поздрави я леля Галя, но Алекс дори не ù обърна внимание и с бързи крачки се отдалечи.
„Алекс! Не Сашка! А-Л-Е-К-С!!!” – крещеше в ума си тя, докато съкращаваше разстоянието от блока до спирката. Тъкмо вече наближаваше, унесена в мисли за собствения си живот, когато за втори път се сблъска с някого. Обърна се и видя възрастна жена с патерици, отиваща към светофара.
- Извинете много, добре ли сте? – попита я любезно жената.
- Дали съм добре?! Просто идеално се чувствам! А Вие гледайте къде ходите – светът не е ваш! – с тези думи Алекс сърдито я подмина.
„Аман вече от старци, отиващи нанякъде! Що ли не си седят по домовете, като знаят, че не могат да вървят?” - помисли си тя… и забрави за случката.
…
Автобусът закъсняваше вече 15 минути. Трябваше вече да е в университета.
„По дяволите! Все на мен ще се случи…” – нервничеше тя и утъпкваше земята под себе си. Запали си цигара и с апатия се огледа наоколо. Забързани хора, разхождащи домашните си любимци; други, отиващи на работа; една майка се караше на детето си и с ярост го блъскаше пред себе си да върви по-бързо, защото закъснявала. Забеляза и жена с патерици, хранеща една дузина улични котки. Стори ù се позната отнякъде… Ами да! Това бе същата жена, с която се сблъска на светофара… Алекс пригаси цигарата и отмести погледа си от нея. Но след минута отново се обърна. Нещо силно я привличаше към нея и тя не можеше да си обясни какво е. Успя да я огледа и дори изпита смътно чувство на тъга. Жената бе изключително лъчезарна и сякаш сияеше. Бе облечена в тъмни панталони, доста тънка блуза и огромен шал. Носеше в торбата си един хляб и от него късаше и даваше на котките. Те се умилкваха около краката ù, а тя им говореше мило и ги галеше. Сякаш не се вписваше в заобикалящата я атмосфера на отчуждение, тъга и забързано ежедневие. Алекс за миг изпита желание да иде при нея и да ù се извини за отвратителното си държание преди малко, но автобусът дойде и тя трябваше да се качва. Седна най-отзад и дълго гледаше по посока на спирката. Ситни капчици дъжд се стичаха по стъклото и размиваха образите отвън. Размити и далечни останаха забързаните за работа хора, стопаните с кучетата, бясната майка и разплаканото ù дете. Цветовете на светофара примигваха и гласовете бяха така далеч от нея. Само сияещият образ на жената с патериците, залците хляб и бездомните, плашливи котки бяха в съзнанието ù.
„Каква доброта, Боже!” – помисли си тя. Усмихна се едва забележимо и притвори очи.
Пътуването бе дълго.
Следва продължение...
© Самота Все права защищены