Ако животът беше договор, прекратен с предизвестие...

            В края на XXI  век беше направена крачката към всички научни открития, които да решат проблемите на човечеството.  Тя не бе тяхното извършване, то бе факт още към средата на столетието, а свободното им ползване. В продължение на цялата човешка история масата е бивала командвана от династии, фамилии, кръгове и корпорации. Прослойка намираща се на върха в социалната пирамида с помощта на паразитен начин на живот.

            След близо двадесетгодишна борба на трудещите се, те строшават хомота си и премахват строя познат на сегашното общество от учебниците по история. Във вихъра на своя триумф народът на земята подписа своя нов "Обществен договор".
"Всеки може да прекрати земния си път чрез "изключване" с предварителна молба". В новия свят бе премахната липсата, с нея изчезнаха убийствата с користна цел, намаляха болестите инцидентите. Скоро всички тези бичове за обществото изчезнаха съвсем.

            Човек се ражда в свят изпълнен с изобилие, всеки получава всичко необходимо, за да води пълноценен живот,  даже повече. Дори и наркотиците не причиняват вече смърт.

            Практическата невъзможност  от неочаквана смърт и страха от ужасяващи успешни и неуспешни самоубийства доведе до тази клауза в Обществения договор.  А и много хора мислиха, че е справедливо, щом и минималната възраст беше 20 години за да се откажеш.  "А и винаги можеше да си умреш от старост, кво".

            Това си мислеше и Ян, той бе решил, че неговите 27 години са достатъчно дълъг живот. Също така знаеше, че в миналото най-талантливите творци умирали на толкова, Исус Христос примерно стигнал до тридесет и три, защото не бил завършил труда си до по-ранната възраст.

            На младия мъж се струваше, че живее винаги ден преди последния. Откакто си спомняше деня беше голям карнавал, всички празнуваха, а все повече задължения се поемаха от машини, не един прекарваше живота си, тъпчейки снакс в устата си, а единственото друго упражнение бе да цъка с бутон по различни джаджи. "Тялото и мозъка сякаш са в постоянна война" мислеше си Ян "Той ти казв,а може още, а природа ти казва не, но ти продължаваш да нагъваш.  Ще си прекратя договора и толкоз". Ян беше премислял това много пъти тъй като четеше много и в старите книги се казваше, че самопрекратяването на живота е грях, нередност, противообществено деяние.  Но му беше омръзнало, а и беше негово право да прекрати договора с предизвестие. Беше ясно написано, ти получаваш всичко и само не трябва да пречиш и като ти омръзне си ходиш. Просто отиваш в Дирекция "Прекратяване на контракти" , попълваш молбата и рамките на двайсет и четири часа ще бъдеш изключен, всякаква отговорност ще бъде свалена от теб, а светът щеше да продължи своя път. Разбира се служителката ще те помоли да се прибереш в своя дом, където да изчакаш изключването, за да не стреснеш някое дете и за да може техниците по-лесно да се погрижат за останалото след теб. Повечето хора обаче искаха още едно паметно напиване, още една линия кокаин, още един здрав секс и не бе рядкост да видиш как здрави млади хора просто се стоварваха в бар и след няколко минути идваха техниците от Дирекция "Прекратяване на контракти".  Той искаше неговото изключване да наподобява на смъртта на Кърт Кобейн, известен музикант, самоубил се на 27 години. "Е, аз ще си спестя мъките" помисли си Ян, който много трудно намери пушка макар и играчка, която да открият служителите.

            Беше рано сутринта, някъде към 8:30, дори офисът не беше отворил още, а роботите не бяха изчистили още от поредното празненство. След чистачите имаше и хора, които търсиха смисъла на живота си и въпреки че не трябваше заплата, метяха улиците за да осмислят деня си. Ян също беше минал през това, както и през спорта, пакетирането, от който ако можеха, машините щяха да го изгонят. "... И въпреки всичко, видях каквото можах. Сега е момента. Договор имам" Както много деца Ян беше отгледан от институциите, в договора аборта не се стимулираше, именно заради добрата социална система.

            "ВСЕКИ ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНЕ ЖИВОТА СИ, НИКОЙ НЯМА ПРАВО ДА ГО ВЪЗПРЕ, БИЛО И ТО НОСЕЩИЯТ ГО В УТРОБАТА СИ..." прогласяваше договорът, който добавяше и прословутата част за изключването. Която също така се намираше на входа на сградата на Дирекцията. Самото учреждение беше изключително чисто и просторно, в голямата зала за клиенти, имаше автомати за храна и напитки, дивани, телевизори, понякога имаше наистина много желаещи. Това не беше случая, преди Ян имаше неколцина желаещи, някои от които плачеха за "изключване". Като например един дядо, който въпреки всичките медикаменти и напреднала медицина успя на няколко пъти да забрави за какво е дошъл, някакъв съмнителен господин опулени очи и бял прах по носа и други...

            - Добро утро, добре дошли в Дирекция "Прекратяване на контракти" - поздрави го млада дама зад бюрото.

-Здравейте, дошъл съм за прекратяване - отвърна Ян и подаде попълнения формуляр.

-Само секунда - отвърна служителката - ... Вие сте г-н Ян Скот?

-Аз съм

-На 28 години... роден сте тук?

-Да, съм.

След като данните му излязоха на екрана, на младата дама не оставаше нищо друго освен да завърши процедурата с въпроса

"Сигурен ли сте, че искате да се откажете от правото си на живот, като се откажете от договора подписан с вашето раждане?"

-Да-усмихна се той

-До приблизително 24 часа ще бъдете изключен, моля приберете се у дома, всичко ще бъде наред, нашите сътрудници ще се погрижат за вас след изключването. Вземете, този екземпляр е за вас.

            Ян взе листа и напуста сградата. Беше се запътил към метрото, с което щеше да се прибере и да очаква финалния си миг. Не беше казал на никога, единственият му жив роднина бе леля му, братовчед му се изключи преди две години, когато се бе забъркал в любовен шестоъгълник и го бяха заплашили със системен тормоз и той избра да спре с живота. Абе, чудо. Ян знаеше, че леля му ще се натъжи и ще го критикува, за това ще и го спести, направо от вестниците "Мъж се изключи като Кърт Кобейн" щеше да се чете от утрешните издания.

-Хей, развързана ти е връзката

-А...? - сепна се Ян, който се бе замислил, как славата му ще започне с неговата смърт

Срещу него стоеше младо момиче, може би на 23-24 години, добре изглеждащо с дълга черна коса и светло лице, тя стоеше и му се усмихваше и после добави

-Връзката ти е развързана.

-Е... няма за кога вече - отвърна небрежно Ян.

-Защо? -сепна се тя - И ти си от тези, които се отказват просто ей така, нали?

-Еми, еми...

-Изобщо имаш ли си идея - започна гневно тя, но изведнъж намали тон, усещайки че привлича цялото внимание във вагона - какво има отвън?

–Еми да, хора, автомобили, къщи, видял съм го - усмихна се Ян, усещайки че пред него стои защитничка на естествения край - Всеки сам избира, нали за това е договор!

-Ела с мен! -  викна тя и го хвана за ръката.

–Чакай ей!

–Ела де.

Метрото току що беше спряло на станция и момичето се опитваше да изкара Ян от вагона.

–Добре, добре- съгласи се той

–Сега ще те заведа при най-хубавия сладолед - каза въодушевено тя - дали си го виждал него? А?

-Ми, не знам - каза смутено младият мъж, който искаше да свърши като Кърт Кобейн

–Хайде, хайде - подкани го тя и го поведе за ръка към изхода.

Двамата излязоха в близост до градския парк, като  девойката продължаваше да го държи за ръката, въпреки че така нямаше да спре обратимото.

–Чакай поне ми кажи как се казваш? - попита Ян, докато бе теглен към близката горичка

-Лета ме наричат - усмихна се младата дама - Ето там е - като посочи едно павилионче.

След няколко минути те вече седяха на една пейка в парка и ближеха от "най-хубавия сладолед". Покрай тя играеха деца, летяха птички, а слънцето грееше щастливо.

Нали е най-хубавият сладолед - попита Лета - А ти нямаше да го знаеш, ако не те бях срещнала и още много неща няма да разбереш, защото си избрал да умреш, отказал си се от живота! Изключил си се!

-Еми това е моят свободен избор! - заяви вече толкова уверен Ян - Наживях се!

-Не си се! - контрира го тя - Това е най-хубавият сладолед и ти го беше опитал, еми ако има и по-хубав! Ами ако утре се случи най-прекрасното нещо и ти го пропуснеш, само защото ти е писнало. - започна да се зачервява от ярост младата жена - Човек трябва да живее колкото му е отредено, не колкото си отреди! А и така е по-лесно, нали! Изключване! Що не си срежеш вените, а?

Ян се почувства изключително некомфортно, въпреки наистина хубавия сладолед и аз да обори тази теза, потърси в най-съкровените кътчета на съзнанието си, обърна се към това, което го е учило обществото, за обществения договор, който ти си подписал  с раждането си, с задължението си да живееш щастливо двадесет години, а после да решиш кога да спреш и какво да дадеш, за корпорациите и робството на народите. Тъжно му стана за укриваните с десетилетия постижения и ме окрилен от факта, че революцията е дала щастие на всеки, просто хората са станали много, което даже не е лошо де, защото са спечелили още нещо, да си умрат, когато си пожелаят, без страдание, без вени.

-Вие, защитниците на естествения край сте наследници и подлоги на корпорациите -  тропна Ян с крак - Искате човек да бъде изцеден от работа, аз имам право да се прекъсна и ще го сторя - каза той, стана и хукна...

Момичето остана на пейката и натъжено наблюдаваше как новия и познат се отдалечава, а след малко се скри от погледа  ù, може би завинаги.