Тогава хората вярваха в това, което им бяха разказвали..Любовта беше болест.

Промъква се тихо през очите ти, обсебва съзнанието ти, протяга безжалостно ръце към сърцето ти и край... ти си безнадеждно изгубен. Губиш реалност, създаваш нова. Рушиш пясъчни кули - строиш замъци от морска пяна. Опитваш се да обхванеш вятъра в прегръдките си, да изпратиш послание по песента на птиците...

Лудост, лудост, лудост...

Но имаше лек, кратка операция, превенция, против това сладко усещане на сливащи се меланхолия и радост. Въздигащото чувство... „над земята, насочени ръце към небето”. Не. Това беше грешка.

Хората започнаха да сънуват сънища без чувства, отделни замъглени картини. Но чисти. Чисти от болестта. Подредеността – реалност, която те прикрепя към земята, учтива усмивка, блуждаещи в нищото очи.

Децата познаваха любовта за малко... усещаха я в радостта от прегръдката на слънцето, споделени моменти с приятели, любовта, бликаща от успокояващите приспивни песни, и цветята...

Някъде дълбоко в сърцата си, въпреки чистотата на съзнанието, хората все още им се причуваше повика на дивото. Реките – пречистващи и винаги творящи движения в душата... виждаха го и го усещаха, когато наблюдаваха картина, в снимка, или в синьото на небето... то им шепнеше стари, забравени думи на любов.