- Боли ли те?
- Не.
- Какво те боли?
- Нали ти казах, че не ме боли?
- Да, вярно и все пак?
- Ама нещо ти има днес!
- Не ме ласкай. Не можеш да ме залъжеш с комплименти.
- Добре де, добре. Прав си. Боли ме.
- Какво те боли?
- Болката. Само тя ми остана вече, но и тя боли.
- Оф, стига глупости. Взе ли си хапчетата?
- Ако говориш за антидепресантите, омръзна ми да съм “весела”. Днес ще се отдам на съкрушителна депресия. Нека поработят малко шибаните хапченца утре. То е много лесно да развеселиш весел човек. Пък и ми липсва замечтаното реене в празното. Преди го правех толкова непринудено.
- Не ме занимавай с глупости! Имам си работа, нали знаеш?!
- Е, да, нали аз съм част от тази твоя работа. Направо ти завиждам. Всеки ден се срещаш с толкова различни светове и твоят вероятно е най-хубав. Да имаш шанса да си избереш от всяка лудост по малко и тя да си е само твоя – това е велико.
- Да бе... и да гледаш нарязани ръце и блуждаещи очи в нищото, само, защото за пореден път не са успели да сложат край на “земното” – както ти би се изразила.
- Е, не знам. Може и да си прав. Всъщност май няма нещо, което не бих дала за да разбера поне една от затворените тук души.
- Повярвай ми, не ти трябва. Аз разбрах една и после цяла седмица бях на ръба на самоубийство.
- Че аз откакто се помня съм на ръба на самоубийство, пък нищо никога не съм разбирала.
- Понякога си мисля, че не си луда.
- Аз не съм луда.
- Да... и аз не съм гласа в главата ти...
- Ако беше щеше ли да искаш да си тръгнеш точно сега, да отидеш в малкия си офис и да изпушиш поредната пура, опитвайки се да забравиш истината?
- Аз не пуша.
- Е, тогава не си плод на въображението ми. Няма начин. Той пуши като комин. И пие... ти пиеш ли?
- Само по чашка на празници. Защо питаш?
- Не знам. Стана ми интересно. Просто ти си ми интересен.
- Че какво ми е интересното? Да знаеш, че няма как да ме забаламосаш. Няма да те пусна каквото и да кажеш.
- Ех, че кога съм те молила да ме пуснеш. Тук ми харесва.
- Всички говорят така след дневната доза имипрамин, но ти каза, че не си ги взела? Май все пак си луда?
- Не, просто понякога гласовете в главата ми стават твърде много и фактът, че не успявам да преброя звездите ме тормози.
- Звезди, небе... всички говорите за тях. Вече, когато някой ми заговори за звезди, астрономия и т. н., ми светка лампичката.
- Ти май си по-луд от мен?
- Страхувам се да ти отговоря на този въпрос.
- Ти и страх? Да не те е зарязала Ана, че си толкова несигурен? Бедната Ана... Сигурно и тя е полудяла. Къде я откараха този път?
- В Загреб. Казват, че там били най-добрите. Могат да оправят и “пътник”. Всичко вкарват в правия път, тъй се говори. Само се страхувам, че пак тоя прав път ще ме подмине. Всъщност, защо ли ти казвам всичко това?
- Че знам ли те? Луд човек си ти. С луди си израснал и в лудница ще свършиш.
- Говори за себе си. Аз си имам жена... и мечти си имам.
- И къде е жена ти сега?! И за какво мечтаеш?
- Бялата къщурка с две липи отпред още ми се мержелее в детското ми съзнание. Искам да се разкавам от тая панелка.
- Премести се при мен, докато Ана я няма. Тъкмо ще ме пазиш да не си посегна.
- Ти луда ли си? Ох, ще ме докараш до истеричен смях.
- Много си се променил от последния път, когато те видях.
- За вчера ли говориш?
- Да.
- И какво ми е толкова различното?
- Има нещо. Или аз съм се променила... Спомняш ли си, когато ти разказвах за оня сън?
- Кой от всичките? Не, че има значение. Ти все умираш.
- Хм. Ти какво би направил, ако умреш преди да се събудиш?
- Ще умра, предполагам. Имам ли избор?
- Колко си глупав! Кажи поне какво би искал да сънуваш последно.
- Не обичам да сънувам. Даже си налагам да забравя сънищата си. Не искам извратен анализ по разни среднощни каши.
- Наистина си се променил. Вчера беще щастлив.
- Вчера Ани си беще вкъщи, а днес е празно. Направо не мога да си представя как издържате тук...
- На мен никога не ми е самотно. Имам си пушача... и лекаря и библиотекарката. Даже понякога ми идва в повече и откачам.
- Не искаш ли да си тръгнеш?
- Всички ще си тръгнем един ден.
- Говоря за живота, остави смъртта.
- И за какво ми е? Била съм там. Опитах. Просто нямам място.
- Толкова си слаба. Защо се предаде? Понякога си мисля, че ти си виновна за Оля. Казват лудостта била заразна...
- Защо стоиш при мен тогава? Нали не искаш да се заразиш от слабостта на една луда? Или от лудостта на една слабачка?
- Аз си имам имунитет. А ти какво би искала да сънуваш, ако умреш преди да се събудиш?
- Поля със зелена трева. Знаеш ли, не искам да умирам.
- О, виждам напредък. Май не си толкова безнадежден случай.
- Не. Имах предвид, че не искам да умирам преди да се събудя. Толкова е лесно... и просто. Аз не заслужавам такава смърт. Искам достойна смърт.
- Достойна смърт. Кой ли болен мозък е измилил това понятие? Всички заслужават смъртта си... и живота.
- А ако умра преди да се събудя?
- Значи така е трябвало.
- Обичам те.
- Аз съм женен.
- За луда!
- И ти си луда!
- Е, върви ти. Така е трябвало.
- Като те слушам ми се иска да не се бях събуждал днес.
- Благодаря за позитивизма, но и без него бях решила да не умирам днес.
- Умри тъкмо навреме.
- След теб?
- И аз те обичам.
- Значи всичко се нарежда?
- Не. Никога не толкова просто. Нали искаш достойна смърт? Първо трябва да живееш достойно.
- Празни приказки, звучащи патетично. Само отекват в празното пространство между ушите ми. Просто кажи да си навивам ли будилника за утре?
- Зелени ливади. Прочете една книга на Селинджър и се мислиш за велика?
- Май пак се страхуваш да отговориш?
- Не, просто се бях затъжил за пролетта.