Амфетамин

Градът под седемте тепета се събуждаше бавно пред погледа на изгряващото Слънце, което озаряваше земята със своята светлина. Въпреки ранния час, ранобудните пловдивчани вече бяха тръгнали по своите задачи, което бе и предизвикало обичайните задръствания в центъра на града. Хармонията на клаксони и раздразнените шофьори беше нарушавана само от група наркозависими, които молеха хората за храна или пари. Малкото пешеходци, които пресичаха натоварените улици в този ранен час се стремяха избягват наркоманите, защото повечето хора знаеха - те бяха готови на всичко, за да си набавят дозата. За шофьорите бе по трудно да ги избягват, затова повечето от тях се мъчеха да ги игнорират, с надеждата да се появи някоя патрулка преди да е светнало зелено или преди той да бъде изваден от колата. Това правеше и един мустакат чичко, водач на червен Москвич, докато един двайсетгодишен наркоман от ромски произход чукаше по стъклото и го убеждаваше, че вече не се „боцка”. За щастие на човека с мустаците, светофарът светна зелено и колоната от автомобили потегли напред, оставайки групата наркозависими с празни ръце, под погледа на изгряващото слънце. Няколко минути след това, мустакатият шофьор псуваше управляващите, докато излизаше от града, майсторски пропускайки дупките по пътя. Освен възрастния човек, в колата спеше едно момиче на не повече от петнайсет години. Когато момичето отвори очи, мъжът паркираше червения Москвич пред един бял блок. Колите, които се намираха в съседство не бяха от най-евтините и ако ги беше одраскал, мустакатият господин щеше да плаща дo края на живота си, а може би и след това.

- Колко се радвам да ви видя - каза една руса слаба жена, която посрещна двамата новодошли, пред входа на белия блок - Минчо, нали ще останеш?

- Не - отвърна троснато дебелият мъж, докато сваляше един голям куфар от Москвича си - Трябва да се връщам в Пловдив - възрастният човек, наречен Милчо се опитваше да сваля куфарите колкото може по-бързо и докато се мъчеше с последния, се обърна към момичето - Значи, искам да се държиш послушно.

- Да, чичо Минчо.

- И да слушаш леля си Ива.

- Да, чичо Минчо.

- Всеки месец, ще ти пращам по двайсет лева с пощенски запис, а социалните също ще привеждат някакви пари.

- Да, чичо Минчо.

- ‘Айде, аз ще тръгвам - каза дебелият мъж, качи се отново в колата си, метна за сбогуване и потегли.

Жената и момичето изгледа как колата завива по улицата, след което се заеха да пренасят куфарите.

- Хриси, съжалявам за това, което се случи, но се надявам тук да ти е по спокойно -  заговори с майчинска обич лелята, когато се качиха в апартамента - Следващата учебна година ще учиш тук.

- А защо не живея при чичо Минчо? - попита момичето, оглеждайки коридора, в който се намираха.

- Защото е много зает.

- Така ли? А аз си мисля, че просто не му пука за мен.

- Недей така, мила - Жената, която бе на възраст около трийсет и пет години се опита да прегърне момичето, но то се отдръпна назад - той те обича както и аз.

- Но никога няма да замести мама - рече троснато Христина и влезе в най-близката стая като тресна вратата след себе си.

Няколко часа по-късно леля Ива разговаряше с мъжа си в хола на семейното им жилище. Господин Иванов беше висок рус мъж, облечен доста елегантно, изглеждащ погълнат от работата си, може би, пренебрегващ семейството, човек.

- Скъпи, тя е дъщеря на сестра ми - промълви жената, която притеснено крачеше из стаята - А и след тази трагедия…

- Знам, че след катастрофата е тежко на всички, но Христина трябва да продължи да живее нормално. Тя не може да живее в миналото.

- Прав си, но тя все пак загуби родители си…

Изминаха три месеца от пристигането на Христина в Казанлък. Лятото бе отминало и момичето се готвеше за първия учебен ден. Докато се обличаше и гримираше, в главата на Христина нахлуха спомени от миналото…

„- Съжалявам много - каза един полицай на майката на Христина, чието лице бе облято от сълзи - Очевидно се е самоубил с личния си пистолет „Макаров”.

- Не... - плачеше младата жена - А той каза, че всичко се оправи”...

„Всичко щеше да се оправи, нали татко” - помисли си момичето, докато вървеше към новото си училище заедно с братовчед си Мартин. „Измина повече от година, откогато си пръсна мозъка в офиса си, след като фалира… и мама никога не го преживя…”

- Стигнахме - извести Мартин като прекъсна размислите на братовчедка си -Природоматематическа гимназия „Никола Обрешков” град Казанлък.

- Извинявай, бях се разсеяла.

- Няма нищо, сега ще те запозная с класа - каза младежът, докато пресичаха улицата.

Училището представляваше триетажна, сива, не много голяма сграда, чийто двор също не претендираше с размери. Часът беше почти десет и повечето ученици вече бяха дошли за първия учебен ден. Веселата глъчка, идваща от учениците, примесена с комсомолките песни, идващи от неголемите тонколони, се превръщаше в шум, с който не можеше да се сравняват и десет кошера с пчели.

- К’о става брат? - рече весело Мартин като потупа по гърба един свой ученик - откога не сме се виждали?

- О, Марто, как си, брат? - отвърна другото момче, както се здрависа с Мартин -После ще ходим на купон, нали?

- Много ясно. Пиене, мацки. Запознай се с брат’чедката.

- Приятно ми е - каза усмихнато момчето, докато подаваше ръката към Христина -Аз съм Пешо.

- Хриси - отвърна момичето.

- Ученици… - чу се развеселен мъжки глас, идващ от импровизираната трибуна -отново ще започваме учебната година и се надявам тази да е вълнуваща, както за вас, така и за нас. Пожелавам ви…

- Скука - провикна се Мартин, нещо, което бе последвано от неудържимия смях на половината ученици.

- …успехи - продължи директорът леко раздразнено като се опитваше да съзре виновника - Честита ви нова учебна година.

- Хайде да вървим - каза настоятелно Мартин - годината започна.

- Марти… - изписка радостно едно момиче, като се хвърли върху момчето.

- А Катя… здрасти. Това е братовчедка ми Христина, тя ще бъде в нашия клас тази година, а може и следващата.

- Здрасти - новодошлото момиче беше малко по-ниска и по-слаба от Христина, с кестенява коса и кафяви очи - Надявам се, да ти хареса нашата биологическа паралелка и това, което ще изучаваме в девети клас.

- Стига сте дрънкали за училище - каза с досада в гласа братовчедът на Христина- Нека някой се обади на класната, а ние да се разберем за купона. Метъл, ела за малко!

- К’во искаш - каза едно момче, облечено в черно.

- Питай класната дали може да вървим?

- Питай си я сам.

- Аве, пърпаляга смотан, ще ми се подчиняваш. -д ругото момчето просто се обърна и се върна при своята компания, без да отговори на нападките от страна на Мартин - върни се, ве.

- Остави го - каза Катя - тези нещастници не заслужават нашето внимание. Ти се обади на другите, аз ще питам класната.

- Хубаво - отвърна Мартин и започна да набира някой по телефона си - …Ало, к’во ста’а. Ще има ли довечера купонче, а?... Ху’ ху’…така трябва… да… аз ще взема другите ра’оти. Аре, брат. - Момчето прибра телефона си и се усмихна щастливо -Отиваме на купон!

“Ново начало...” - мислеше си Христина, сресвайки боядисаната и в червено коса. „Може да загубих родителите си, но трябва да съм силна. Все едно, че си вярвам, но все пак на този купон ще са готините хора от даскалото, трябва ги харесам.” Опитвайки се да пребори тъгата, личаща се в сините и очи, тъга. Часът беше към 19.45, когато двамата деветокласници се готвеха да излязат от дома си, пременени подобаващо, като Мартин бе облечен по последна мода, нещо, с което младежът много се гордееше. „За да те забележат, трябва да си фешън” - казваше той.

- Тате - ще ни закараш ли? - попита Мартин на излизане.

- Няма да мога - отвърна нехайно  г-н Иванов, докато провеждаше телефонен разговор по мобилния си телефон - вземете пари за такси.

- Хубаво. Значи да вървим…

Няколко минути по-късно се намираше в къща, пълна с тийнейджъри, обикалящи от стая в стая и силна електронна музика, която се забиваше в мозъка и.

- Искаш ли нещо за пиене - успя да чуе братовчед си в цялата какофония на викове, пищене, музика и счупени стъкла -Д жин, водка, бира.

- Само кола, ако обичаш.

- Няма проблем.

- Марто, пичът дойде - подвикна едно момче, като дръпна Мартин за ръката - чака в кухнята.

- Сега се връщам.

Червенокосото момиче се опита да намери място да седне, когато върху нея връхлетя Катя, която никак не изглеждаше трезва.

- Здрасти - каза тя като опита да прегърне Христина - Забавляваш ли се?

- Еми да… доста хубав купон.

- Вземи си нещо за пиене и ела да те запозная с няколко приятели.

- Марто каза, че ще вземе.

- Е хубаво, аз отивам в другата стая, ела и ти - момичето се заклатушка в посока към коридора като разбутваше хората по пътя си.

- Заповядай - каза Мартин като подаде една чаша на братовчедка си, докато тя гледаше как съученичката и излиза от стаята.

- Мерси - Христина се усмихна и отпи от чашата.

- Няма проблем. Пий до дъно.

Горещината я влудяваше, а Христина не знаеше къде точно се намира. Чувстваше сякаш някакво куче и лижеше врата, а когато започна да фокусира случващото се разбра, че не е куче.

- Махни се… остави ме...

- Знам, че го искаш, скъпа.

- Не, махни се - изпищя момичето, като се опитваше да изблъска нахвърлилото и се момче.

-Знам, че го искаш-повтаряше той докато се опитваше да си разкопчае дънките

- Остави ме! - пищеше Хриси.

- Разкарай си ръцете от нея, шибаняк - нареди един младеж, който току-що бе влетял в стаята и хвана натрапника за ризата - момичето ти каза, че не иска.

- Махай се, ве! - изкрещя другото момче като му се нахвърли.

- Проблем ли има? - попита Мартин, който се бе подпрял на вратата.

- Пич, както си тръгвах и чух писъци.

- Това е братовчедка ми - Хриси.

- Виктор - каза младежът, който изглеждаше на възраст осемнайсет-деветнайсет години, и подаде ръка за поздрав.

- Христина - момичето още се чувстваше замаяно - мерси, че ми помогна.

- Няма проблем.

- Ти ли беше? - момичето се нахвърли върху братовчед си, който една пазеше равновесие от изпития алкохол

- Ъ… исках само малко да се отпуснеш. Да забравиш проблемите. Та ти цяло лято не излезе от стаята си.

- Това си е мой проблем.

- Ъ… добре. Та без това трябва да вървим. Вече стана късно… Чао, брат. Ти си взе парите, нали?

- Aхa - кимна Виктор, който оглежда излизащото от стаята момиче.

През цялата следваща седмица Хриси не проговори на братовчед си, който се опита да и се извени няколко пъти, но тя не искаше да чуе и дума. Преди, когато живееше в Пловдив и всичко бе наред, ходеше по купони и беше в центъра на вниманието, преди да загуби родителите си.

- Моля те - повтаряше Мартин, паднал на колене до чина и - повече няма да се повтори.

Момичето въздъхна дълбоко.

- Добре, но ако го направиш още веднъж, ще кажа на майка ти.

- Ок… нямаш проблем, но след даскалото трябва да дойдеш с мен до едно място, че не ми се прибира сам, ок, хубаво?

- Хубаво, но къде точно… - в този момент звънецът за влизане в час би и Марто затърча към мястото си.

 След часовете, двамата отидоха до място, което някои наричаха фаса. Често тук учениците се събираха, за да „запалят по някой фас”. Като все ден, така и този петък се бе събрала група ученици, дискутираща първата учебна седмица.

- … тая мно’о тъпа човек - каза едно момче, когато Христина минаваше покрай тях - първата седмица и входно, аз сигурно съм объркал нещо, ама ще видим, той Трифон Гранита уж имаше отговорите.

- К’во ти пука - прекъсна го едно момче с зеленикаво-червена кос - де’а тоз’ пънк ме провали, уа....

Зад гърба си момичето чуваше бурния смях на групичката, а пред нея братовчед и се здрависваше с Виктор. Младежът, който бе малко по-слаб, но по-висок от Мартин, беше с светло лице и къса прическа. Дрехите му не бяха нищо особено, преди за Хриси имаха значение, но сега…

- Здрасти - каза той и подаде ръката си - Как си?

- Трезва - каза тя и се усмихна.

-Това е добре, ако имаш проблем с този шемет братовчед си или ти трябва да си поговориш с някой, може да ме намериш тук-младежа посочи най-близката пейка, която бе покрита с драсканици-или в някое кафе

- Хей-хей - намеси се младият биолог - не се занасяй с братчедка ми. Та пак мерси, той Пешо може да те навести след някой друг ден.

- Хубаво - каза младежът, след което се сбогуваха.

- А вие какво общо имате? - попита заинтересовано Христина, докато се прибираха.

- С Виктор?

- С него.

- Ъ… обща работа.

- Щом не искаш да кажеш, добре.

Останалата част от пътя до вкъщи бе обгърната от мълчание и когато се прибраха, всеки си отиди по стаята. След като се хвърли върху леглото, Христина заобмился изминалата седмица.

„Марто ме дрогира, а тази Катя ме дърпа към нейната  групичка, на щастливите момичета-купонджийки. Учители се държат добре с мен, сигурно леля им е казала за моите преживявания, дори тази по биология ми се усмихна два пъти…”

Потънала в мисли момичето, неусетно заспа, състояние на покой, нарушено няколко часа по късно то груб и доста висок тон, идващ от хола. Когато тя влезе, завари как леля и крачеше притеснено из стаята, а в ръка държеше някакво пликче с кутийки. Синът и бе пребледнял и седеше отпуснато в един фотьойлите в стаята.

- Твои и ли са - повтаряше леля Ива, като гледаше Марто право в очите - кажи.

- Не… не са мои - момчето, гледаше жалостиво към братовчедка си.

- Да не са твои - каза внезапно русата жена и се обърна към учуденото момиче.

- Не знам за какво говориш.

В този момент вниманието на госпожа Иванова бе откъснато от съпруга и, който не подозиращ за случващото се, най-спокойно си събуваше обувките, направени от естествена кожа.

- Скъпи, знаеш ли какво е това? - попита притеснено леля Ива и му показа пликчето.

- Не знам, някакви хапчета?

- Да… амфетамин и го намерих в стаята на сина ни.

- Сигурна ли си?

- Има надписи по блистерите.

- Твое ли е? - попита г-н Иванов пребледнелия си син.

- Не… не е мой - промълви момчето.

- Тогава как е попаднало тук?

- Не знам.

- Знаеш ли какво ще кажат хората, ако си наркоман? Ще започнат да се носят слухове за мен и всичко, което съм постигнал ще се срине.

- Не съм аз.

- Това означа, че са твои - обърна се той към племенницата си - ние се грижим за теб и парите, които ти изпраща чичо ти, отиват за това, така ли?

- Но…

- Знам, че поне се тежко загубата на родителите си - прекъсна я леля и - Но това не е начинът.

- Но… не са и мои.

- А на кой са? Кой има нужда от това да забрави за проблемите? Ти.

- Аз… аз - момичето срещна умолителния поглед на братовчед си.

- … се друсам? - завърши изречението госпожа Иванова, като все повече объркваше момичето.

- Вие сте слепи - изкрещя Христина и излезе от стаята.

- Чакай, чакай - опита се да я задържи леля и - не може така.

Младото се отскубна от ръцете и, обу кецовете си и изфуча от къщата. Забравила за времето, тя се опомни, когато стигна „Фаса”. Христина, се чувстваше сякаш някой бе забил пирон в сърцето, семейството и да я обвени за нещо, което не бе направила. „Само той може да ми помогне, само той” мислеше си тя, докато се оглеждаше трескаво за Виктор, по чиито думи бе винаги там

- Ти си тук - чу тя глас, идващ зад нея.

- Да - отвърна плахо момичето, след като видя Виктор и още едно момче.

- Много бързо си се затъжила за мен… между другото това е Фрайд - рече младежът и посочи другото момче.

- Кажи ми каква обща работа имате с братовчед ми?

- Тайна.

- Заради вашите тайни, леля ми ме обвини, че се друсам.

- Какво? - изрече изненадано младежът и се опули срещу нея.

- Откри някакъв плик с дрога, предимно екстази и си го изкара на мен… и аз се махнах.

- Това не е добре, ако искаш може да спиш при мен тази вечер, нищо не бих ти направил - след това изказване другото момче се изкашля.

- Еми без това няма къде да отида…

- Чудесно, ела с нас, а после ще те заведа в моя… апартамент.

- Добре.

Няколко минути по-късно тримата влизаха в едно мазе и Христина започна да се замисля над решението си. Коридора беше смърдеше на мухъл, осветителни тела липсваха, а по пода се въргаляха какви ли не боклуци. След като стигнаха до края на коридора, Виктор почука два пъти на лявата врата, която се видя много нестабилна на Хриси.Последваха няколко секунди на мълчание, когато от помещението се чу някакъв шум, а секунди по късно врата се отвори и те бяха „ударени” от гъст облак дим. Заради него момичето не можа да огледа добре стаята в първия момент, но видя че освен тях вътре имаше двама души пушещи нещо…

- Ти к’ва си? - каза единият, който имаше физиономията на човек не спал от дни -ченге ли си?

- Остави я - рече му заповеднически Виктор.

- Тя к’ва е?

- Приятелка.

- Добре тогава…т огава реши всичките си проблеми - младежът подаде една спринцовка на Христина- това е пътят към рая.

- Остави я - повтори Виктор - ако искаш да живееш

- Няма нужда - прекъсна го момичето.

- Сигурна си.

- Все пак имам нужда… да отида в рая - промълви тя и заби иглата в вената на лявата си ръка…

Христина отвори очи. Момичето лежеше гола върху легло в малка стаичка, в която имаше много други мебели. Червенокосата отново затвори очи, но след миг отново ги отвори. Огледа се, намираше се в таванската стая. Която представляваше апартамента на Виктор. През един малък прозорец се откриваше изглед към централния градски пазар. Христина внимателно стъпваше по покрития със спринцовки, кабели и други неща под, за да се добере до прозореца. В резултат на четирите месеца прекарани с Виктор, тя  започна да намразва слънчевата светлина. За края на януари слънцето печеше доста силно и разтапяше падналия преди няколко дни сняг, бял като кожата, която бе покрита с дупки. Момичето се обличаше, когато в стаята нахлу Виктор заедно с Фрайд.

- Станала си-каза учудено той-имам една новина, нямаме кинти.

- А, сега. Пласьорът стана зарибен - отвърна хапливо тя.

- Не съм, просто… аз съм пласьор, ок?

- Вярвай си.

- Хей спокойно - намеси се Фрайд, който бе облечен в широки и износени дрехи-да мислим логично

- Да. Хрис поискай пари от леля си.

- Вече исках три пъти, а социалните ми спряха помощите.

- Поискай от чичо си.

- Той забрави за мен. Сетих се, ще поискам от съучениците, все пак са богаташки чеда.

- Щом можеш, но знай, че ни трябват. - Виктор се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.

- Сега се връщам - Христина излезе, тръшвайки врата след себе си.

За нейно щастие, тавана, на който живееха, се намира на няколко пресечки от училището. Момичето не бе влизало в час от три дни и трудно би се измъкнала от учителското „отмъщение” и от края на срока. Когато се качваше по етажите, се усещаше борбеността и амбицията на готвещите се и постоянно говорещи за контролни, ученици. 

- Катя, Катя-заръкомаха с ръце, щом забеляза съученичката си-ела за малко

- О… ти дойде, ве. Знаеш ли колко даскала са ти вдигнали мерник?

- Не ми пука. Искам да те помоля за една услуга.

- Кажи?

- Може ли да ми дадеш малко пари?

- Не забрави. Ще ги изхарчиш за дрога, дори не знам защо говоря с теб. Ти си луда.

- Майната ти. Приятен час.

- Чакай - спря я Мартин, когато тя понече да тръгне надолу по стълбите - Аз ще ти дам пари, защото те забърках в това, но знай че нашите искат да те пратят в санаториум.

 Тя пое двайсетолевката от ръката на братовчед си и побягна надолу, секунди по късно учениците се устремиха към класните си стая. Под звуците на звънеца. Момичето размишляваше по целия път до таванската стая, дори мислеше да каже на Виктор, да спрат с дрогата, но грейналите лица на бившия пласьор и Фрайд я отказаха от тези мисли.

                                                   ***

- Така и не разбрах защо те наричат Фрайд - попита тя няколко часа по-късно, докато му помагаше да си инжектира дозата.

- Ъ… не знам. По принцип се казвам Иван.

- Това шибано - изсумтя Виктор-искам да летя и се насочи към прозорците

- Друсан си. Сядай си на мястото.

- Не бъди лоша. Ела да ме гушнеш.

- Добре - отвърна Христина и се сгуши в Виктор, който започна да се унася.

- Та може да имаме и деца - промълви едвам той - да си намеря работа…

Сгромолясването на Фрайд върху леглото, го прекъсна, а ужасяващия му колапс притесни другите двама наркомани.

- Какво ще правим? - започна да пищи Христина.

- ‘Фащай го-  нареди Виктор.

Двамата помъкнаха за краката приятелят им, който след няколкото колапса изпадна в кома. След като завлякоха по стълбите, с нечовешки усилия Виктор и Христина успяха да го завлекат до пазара и с невероятна точност, да избягат преди хората да забележат гърчещото се тяло на Фрайд.

- Ъ… той е жив - промълви целият облян в пот, бившият дилър.

- Надали?!

- Трябва да е жив - това бе последвано от хвърляне на табуретка.

- Трябва да спрем тези боклуци.

- Добре, добре, но само за последно.

- А откъде пари?

- Ще продадем нещо

- Тук нищо не остана, това са само боклуци. Ще се върна при леля ми.

- Недей. Ще се наложи да крадем.

- Не ставай смешен. Видя вчера какво стана с Фрайд, да не искаш и ти да свършиш така.

- Той не е мъртъв - Виктор се изправи от земята - отивам до болницата.

Младежът срита отново табуретката и излезе. Христина усещаше болки в цялото си тяло и не го последва…

- Дум, дум...

Момичето отвори очи, беше вече вечер, а когато се разсъни видя гърчещия и се приятел. Виктор се държеше за корема, като явно опитваше да запуши огнестрелната рана стомаха му, а кръвта се стичаше на потоци от него.

- Било е късно…когато са го закарали до болницата… вече... е бил мъртъв. - каза с отпаднал глас младежът.

- Какво е станало с теб? - попита отчаяно Христина, докато се опитваше да превърже раната.

- Трябваха ни пари…  аз се опитах… да открадна един телевизор от един… но той имаше пистолет, успях да избягам… нещастник...

- Ще повикам помощ- рече момичето и се втурна към вратата

- Не ме оставай, върнах се заради теб, а можеше да съм при Фрайд. Щях да спра наркотиците заради теб, върни се!

Христина започна да звъни на хората от по долните етажи в опит да намери помощ, но не намери отговор, единствено една възрастна жена се притече,но когато влязоха в таванската стая Виктор и ги изгледа с мъртвешки поглед,а кръвта му бе заляла пода. Христина се хвърли върху него с плач, но молбите и не помогнаха.

- Моля ви, искам да дойда с вас.

- Не може - отвърна парамедикът, който дойде с извиканата линейка - този младеж е заподозрян в убийство, а и вие трябва да бъде разпитана от полицаите.

Няколко часа по-късно момичето бе в полицейския участък, обвинявана от леля си, докато Мартин повръщаше от употреба на скъпа водка в една тоалетна.