Анелия и Борис
Глава шеста
Анелия Димитрова Беремлийска, по мъж Тимова, беше родена в София. Родителите й бяха учители и имаха желание единствената им дъщеря да поеме щафетата на трето поколение софийски учители. Един от чичовците на баща й е бил директор на Първа мъжка гимназия. Тогава то е било най- авторитетното училище за момчета в Столицата. Училището дало основателите на Университета и неговите първи преподаватели.
Анелия имаше свободен дух още от съвсем малка, тя не се подчиняваше на никакви правила, измисляше стотици хитрини за да заобиколи изискванията на строгите си родители. Баща й, който я обожаваше, често казваше, че са сбъркали нещо, трябвало е да се роди момче, а се е родило момиче способно да подлуди всички около себе си. Майка й, учителка до дъното на душата си, беше опитвала да й говори, да я наказва, лишавайки я от най-любимите й занимания, даже един два пъти я беше понатупала. Всичко беше напразно. В училище дисциплинирана и знаеща, в къщи си показваше своя неконтролируем темперамент. Учителите не можеха да повярват, че тихата и кротка Анелия, у дома се превръщаше в лудетина, която никой не можеше да озапти. Още като ученичка, беше завъртяла мозъците не само на съучениците си, но и на някои по-млади учители. Имаше вроден талант да флиртува с очи и усмивки, без думи и без маниери. Най-голямата й сила бяха огромните черни очи, развитата й фигура и дългата черна коса, която носеше като конска опашка. Когато ги забраниха, Анелия ги събра в една дебела плитка и я остави да украсява лявото й рамо.
Когато завърши гимназия, родителите й бяха уверени, че дъщеря им ще следва някаква педагогическа специалност. Беше добра математичка, имаше златни медали от няколко математически олимпиади. С отличната си диплома и наградите приемането й в математическия факултет би било детска играчка. Но Анелия тайно подаде документите си във ВИАС, яви се на конкурс и когато показа студентската си карта и книжка на баща си, татко Мими, както го наричаше тя, се смя през сълзи, докато майка й три дена не й говори.
Беше студентка в трети курс, когато се влюби в преподавателя по “ История на Архитектурата” и заяви на родителите си, че ще се жени за него. Когато Тимов готвеше курса за юнската сесия, той не подозираше за плановете на една от най-добрите си студентки. След блестящо издържания изпит, студентите го поканиха да отидат да се почерпят в едно заведение недалеч от института. Анелия беше сред тях.
В началото на новата учебна година, в деканата направиха поправка в досието на Тимов, в графата семейно положение думата “разведен” беше избелена с лак за корекции и на нейно място пишеше “женен”. Съпругата му беше студентка четвърти курс в същия факултет и се казваше Анелия Беремлийска-Тимова.
Людмил Тимов се радваше на красивата си млада съпруга, а Анелия на хубавия студентски живот. Продължаваше да живее при родителите си, а той в ергенската си гарсониера в Младост. “Имай търпение мили”, -казваше тя и го обезоръжаваше с шармантната си усмивка. Събота и неделя му ходеше на гости с преспиване. През седмицата се виждаха в Института, обядваха заедно, когато обедната им почивка съвпадаше, разменяха по някоя и друга дума по коридорите на факултета. Анелия беше щастлива., и въобще не си задаваше въпроса как се чувства съпругът й. Той трябваше да е щастлив. Нали му беше съпруга.
След като се дипломира, Анелия започна работа в “Главпроект”, но скоро след това забременя. Вече живееха заедно в гарсониерата. Роди здраво, хубаво момче, остави го на свекърва си за отглеждане и се хвърли да прави кариера.
Работата в архитектурното бюро беше много интерсна и напрегната. Непрекъснато участваха на разни конкурси в страната и зад граница. От време на време печелеха някой конкурс и тогава дните и нощите се сливаха. Понякога се налагаше да работят и на самия обект, което означавашев пътувания в комнадировка, което никак не се харесваше на Людмил. “ Аз съм млада, сега е момента да правя кариера”, казваше тя с подкупващата си усмивка и обезоръжаваше съпруга си. Печелеше много добре, продадоха гарсониерата и купиха голям апартамент и две коли. Строителството на нови жилища беше достигнало невиждани дотогава обеми. Всяко празно местенце в центъра имаше цената на злато, и хората се възползваха от този “бум”. За 600-700 кв.метра място, собствениците получаваха по 2-3 апартамента, гаражи и магазини.
С времето, голямата разлика във възраста беше станала по-осезаема. Процеса на охладняването не закъсня. Като възпитани и интелигентни хора, и двамата не даваха външен израз на промяната в отношенията им. Синът им растеше далеч от родителите си, макар че Анелия се грижеше нищо да не му липсва. Не жалеше средства за да му достави удоволствие, купувайки му всички новости на електрониката и информатиката, по коите Румен беше луд. Анелия и Людмил бяха намерили своя “модус вивенди” и всеки живееше според своите интереси и разбирания.
Людмил Тимов се беше пенсионирал и трудно ходеше без бастуна си. Излизаше рядко за да се види с приятели и бивши колеги на чашка бира.
Когато съдбата я срещна с Борис, Анелия беше силно впечатлена от студеното му отношение към нея и липсата на всякакъв признак за флирт. Такова нещо почти никога не беше се случвало. Обикновено мъжете я харесваха и се стремеха да я имат като любовница. Ухажваха я, сваляха звезди, правеха подаръци, някои от които прекалено скъпи, въобще около нея вреше и кипеше. Очите, походката, устните, косите и въобще цялото й тяло бяха много женствени. Израза на лицето й говореше за силна чувственост и сексуалност, и това караше мъжете да се надпреварват да я ухажват. Анелия отговаряше флиртувайки, но ги държеше на разстояние, което караше мъжете да я желаят още по-силно. Веднъж колега забелязал игричките й я беше попитал направо. “ За какво са ти всички тези ухажьори, ако имаш нужда от любовник, избери си един и другите да мирясат!”. На което Анелия беше отговорила простичко: “ Ако е за мъж, и съпругът ми ми стига, но така се чувствам желана, чувствам се жена.” Чаровната й усмивка го потвърждаваше.
Небете се беше продънило и небесни ангели грабнали маркучите поливаха града със силни струи дъжд. А може би небесният кран се беше повредил и арахангелите не можеха да спрат водата?
По улиците хвърчаха коли и поливаха бедните пешоходци с фонтани мръсна вода. Те псуваха, шофьорите им отговаряха с още по-цветущи изрази и животът продължаваше.
Определиха си среща в ресторант “33 стола”, това беше любимият ресторант на архитектката. Малък, уютен и с превъзходна кухня. Тук всички я познаваха. От портиера и управителя до главния готвач и жената която миеше чиниите, всички й бяха приятели. Анелия предварително беше резервирала маса и поръчала меню, което да направи впечатление. Тя обичаше оригиналните ястия и бай Младен, главният готвач, до сега никога не беше я разочаровал. Тя му имаше пълно доверие.
В 19 часа, Анелия паркира пред ресторанта, скочи от колата и натисна дистанционното за да я заключи. В този момент откъм улица Шипка се зададе Борис и по стечение на обстоятелствата двамата едновремено стигнаха до външната врата на ресторанта. Борис държеше малък букет от жълти японски рози. Поздрави и подаде цветята на архитектката. Анелия се разсмя шумно. “Докторе, жълтите цветя са символ на омраза и на “френска любов”, кое сте имали превид когато сте ги купували?”. “ Не съм ги купувал, откраднах ги от Борисовата градина, а що се отнася до символиката, оставям на Вашето въображение. Имам чувството, че такова имате в изобилие”. Борис отвори вратата на градината и я покани да влезе.
Менюто което беше подбрал бай Младен беше истрински празник за небцето на всеки гастроном. Зелената къдрава салата обогатена с пресен лук, авокадо, резенчета клемантини и грозде “Шампаня” и ароматизирана със сос приготвен от олио от гроздово семе, сок от зелен лимон, дижонска горчица и една мини идея чеснова сол, имаше дъх на майско утро и излъчваше пролетно настроение. Въпреки, че и двамата бяха с коли, си позволиха по една малка “Евсиноградска перла”. Пипала от октопод и панирани кръгчета калмари в сос “Айоли” носеха аромати от тропиците на Караибско море. След това екзотично предястие дойде ред на нашенската свинска рибица, поднесена на “канапе” от пюре от “патати” и надстройка от паниран ананас. Фламбирането с “Гран Марние” извършено от самият бай Младен, накара всички посетители да обърнат погледи към тяхната маса.
Докато Борис се чувстваше неудобно в епицентъра на събитието, Анелия беше изпаднала в ексртаз, че беше център на внимание. Тя обичаше всички обективи да са насочени към нея. Стана и прегърна главния готвач и го дари с целувка по бузата.
Вечерята завърши с плодова салата гарнирана със ванилов сладолед. Архитектката даде на Борис остатъка от сумата, която дължеше, плати сметката и даде знак, че вечерята е приключила.
Преди да се качи на колата, Анелия го изгледа отгоре до долу, усмихна се и изстреля неочакван въпрос.
-Докторе, харесвате ли Рилския манастир?
-Да, разбира се, - колебливо отговори Борис без да разбира подтекста на този неочакван въпрос.
-Ок, ще Ви се обадя по средата на следващата седмица, за да Ви поднеса поредната си изненада. Благодаря Ви, че се отзовахте на моята покана. Лека нощ. И “Алфа Ромеото” излетя с “мръсна газ” към булевард Евлоги Георгиев.
© Крикор Асланян Все права защищены