Анелия и Людмил

      Глава осма

 Снегът заваля още в началото на ноември. Мокър сняг, който беше превърнал софийските улици в  кални локви от киша и разстопен сняг. Часът беше 7 вечерта, а валежът не беше спрял през последните 24 часа. Мръсните прозорци на трамваите не позволяваха на пътниците да видят на коя спирка бяха спряли и често в последния момент заблуден пътник бързаше към изхода. Въпреки лошото време шофьорите не се съобразяваха с обстановката и продължаваха да препускат по улиците на града заливайки редките пешоходци с мръсната кишавица и естествено бяха изпроводени с груби думи и псувни. 

Анелия също бързаше без да се съобразява с лошото време. Натискаше газта за да стигне по-бързо до болницата където вече десет дни лежеше Людмил.  Алфа Ромеото зави наляво по улица Бяло море, още веднъж наляво и паркира  на улица Искър пред кардиологията на Университетската болница “Царица Йоана”. Взе дамската си чанта и другата в която носеше храна за Людмил, който  се лекуваше в неврологичното отделение на болницата.  Вече шест месеца страдаше от болеста на Паркинсон. Въпреки, че нямаше характерния тремор, съпругът на  архитектката ходеше трудно и често имаше сериозни бели петна в памета си. Освен това беше станал агресивен и често я нагрубяваше. Искаше всеки момент да бъде до него, ревнуваше я. Анелия разбираше, че това се дължи на болеста му, а и лекарите го потвърждаваха. Паркинсон беше болест на мозъка и в зависимост от областа която е засегната, симптомите бяха различни. Анелия уважаваше мъжа си, беше й мъчно за него, искренно го съжаляваше. Но разкъсана между работата, домашните задължения които изцяло бяха легнали на нейните плещи, болеста на Людмил и все по-задълбочаващата се връзка с Борис, понякога силите й не достигаха, ставаше нервна и острият й език нараняваше всички които бяха около нея. 

Борис се беше влюбил в нея и цялата му мисъл беше обладана от Анелия. Сутрин закусваха заедно в някое кафене  в центъра, често  обядваха в  малкото квартално ресторантче около Медицинска Академия, а след работа той я чакаше понякога доста дълго за да  отидат да вечерят някъде или да отидат в неговия апартамент, където се уединяваха в неговата стая. Емилия не одобряваше тази връзка с омъжена жена, но мълчеше защото за първи път го виждаше щастлив.  Борис се беше променил, по-често се усмихваше, шегуваше се с мама Еми и й разказваше за Анелия, за тяхната любов и за щастието с което архитектката го даряваше.  Единственото което Емилия желаеше бе щастието на Борис, тя обожаваше сина си, но същевременно се боеше от Анелия. Въпреки възраста си, тази жена беше луда глава, и можеше да нарани нейния Борис. 

Вечерта беше студена. Анелия беше дошла направо от болницата. Мъжът й отново я беше нагрубил, безпричинно  я беше   обидил с непристойни думи. Тя го отдаваше на болеста му и търсеше да го оневини, макар че й беше много тежко. Анелия знаеше, че Людмил я обича силно, но изглежда чувстваше, че постепенно я губи и това го правеше агресивен, въпреки нуждата от нейната помощ. Без нея той не можеше да направи и една крачка. Болестта му се развиваше бързо, с нея растеше и агресивноста му. 

Емилия отвори вратата. Беше Анелия.

-Борис не е ли у дома, беше казал, че след работа ще се прибере веднага.

- Прибра се, но го извикаха, имали спешен случай. Влез, надявам се да не закъснее много.

- Не, по-добре да си тръгна, не искам да Ви безпокоя. Като се върне нека ми позвъни,- и Анелия понечи да си тръгне.

-Почакай, Анелия, влез да поговорим. А до тогава може Борис да се прибере. Нали не бързаш?

- Не,  г-жа Емилия, не бързам и никой не ме чака в къщи. Знаете съпругът ми е в болницата. С  удоволствие  ще изчакам Борис и да си поговорим.

Седнаха в хола, Емилия в своето кресло, Анелия на дивана.

-Анелия, ще пиете ли един чай, сега ще го приготвя ако желаете.

-С удоволствие ще го изпием. При това студено време ще ни дойде  добре, но  моля Ви, позволете ми аз да го приготвя. Знаете, че обстановката ми е добре позната.

Емилия се усмихна на откровеноста на младата жена, която не скриваше  честото си идване в техния дом. 

Седнаха с димящи чаши ароматичен плодов чай в ръка. Емилия наблюдаваше изящните маниери на Анелия, красивото и одухотворено лице, макар и с малко изпъкнали очи, матовият  тен  му придаваше  екзотичен  чар, женствените  форми, леко закръглени в ханша и доста едри в бюста, явно  увлеченоста на Борис имаше своите сериозни причини.

-Борис много Ви обича,- изстреля в упор Емилия.

-Не мога да си представя живота си без него,- беше насрещният залп. Той е всичко за мен. Аз живея само когато той е до мен, иначе само съществувам.

-Анелия, Вие сте омъжена, имате жив съпруг, макар и тежко болен.- думите на Емилия прозвучаха като въпрос, макар да описваха  реалноста.

За миг Анелия наведе глава, след което мълчаливо  я вдигна и очите й се впиха в тези на възрастната жена. В тях се четеше  не само тъга, но и голяма доза гордост. Имаше  и симпатия към тази изстрадала щастието си жена.

-Емилия, нека говорим като две жени,  жени които имат щастието да знаят какво е любов, имам предвид истинската.- за пръв път Анелия се обръщаше на малко име към майката на Борис. Вие сте пожертвали своята младост не само за да изживеете едно неповторимо чувство, но сте посветили най-хубавите си години и кариерата си за да отгледате внука на своя любим. Мога само да Ви се възхищавам и прекланям пред  силата на Вашите чувства лишени от егоизма и заинтересованоста, които днес срещаме на всяка крачка.  Обичам Борис и няма да го нараня и разочаровам.  Разбирам безпокойството на една майка,  искаща да предпази чедото си  и не Ви се сърдя. Не забравяйте, че и аз съм майка, макар и не толкова добра като Вас. Повярвайте ми, Емилия, много го обичам. Казвам Ви го, преди да съм го казала на Борис. Някои наричат такава любов греховна. Но грешат, и ние с Вас най-добре го знаем. Нима е грях да обичаш някого повече отколкото себе си, да обичаш и да си готов да пожертваш всичко за щастието на любимия или любимата, да  живееш за него и чрез него,- и Анелия се разплака. По набръчканото лице на Емилия  бавно се спускаха сълзи.

-Дъще, аз не съм пожертвала нито младоста си, нито кариерата си. Младоста си дадох на Борис доброволно и безусловно, аз бях щастлива, че обичах такъв човек и бях обичана. Другото бяха подробности които не ме интерсуваха. Няма по-голямо богатство от това  да обичаш и да бъдеш обичана. Любовта дава, но и задължава, това също не бива да забравяме Анелия.

-Животът е много сложен, защото не зависи изцяло от нас. Трябва да се съобразяваме все още с много условности, с общество и обществено мнение, кариера и близки. Не е леко.- се опита да обясни  Анелия, ситуацията в която беше изпаднала.

-Животът никак не е сложен Анелия, усложняваме го ние хората, когато правим компромиси със съвеста си. Ако сме искренни и прями, честни и всеотдайни към любимия човек, животът е лек и заслужава да се изживее.- Емилия беше  станала  студена и в гласът й звучаха предупредителни нотки.  

Анелия смутено замълча, стана и тръгна към антрето за да облече палтото си. Беше решила да си тръгва, разговора  с Емилия я беше разстроила. Шумът от ключ в бравата я накара да  направи крачка назад и когато Борис отвори вратата, Анелия го посрещна  с радост. Борис не забеляза тъгата която се криеше зад чаровната усмивка на приятелката си.