30 дек. 2012 г., 11:32
3 мин за четене
И каза Самотата:
-Ти ми принадлежиш!
Болката се криеше зад нея и чакаше своя звезден миг.
Страхът почука на вратата и Самосъжалението хукна през глава, за да му отвори. Злобата постели черен сатен върху огромното легло. Отмъщението веднага се пъхна под завивките. Безразличието отброяваше незаинтересовано кехлибарените мъниста на стара броеница, притихнало в ъгъла. Презрението ръфаше лакомо оглозганите кости на Вярата. Завистта се взираше горделиво в прашното огледало на стената. Отчаянието докосваше изсъхналите цветя в изпочупените саксии. Забравата се разхождаше неориентирано наоколо. Себеотрицанието седеше царствено в креслото и ликуваше.
Току що бяха извършили най-подлото престъпление, замислено гениално от Съмнението.
- Този малък негодник се справи чудесно - мислеше си Омразата.
Бяха изпипали всеки детайл. Бяха се справили повече от перфектно с мисията си. Те, четиринадесетте достолепни войни на МРАКА. Бяха дошли по тихите тъмни улички. Заблудата се беше маскирала като любим човек ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация