Гарата се изпълни с хората, слизащи от влака. Няколко десетки премазани от умора създания, които бързат най сетне да се приберат у дома. Слънцето залезе преди малко , скоро съвсем ще се стъмни. Последният влак тръгва след минути. Няколко човека бавно се качват. Пусто е. Някой ме поглежда през прашните прозорци. Вече се стъмни... Светлина идва от мъждукащите крушки на близкото кафе. И то е почти празно - като влака... Няккви хора отегчено вдигат чаши и разговарят за поредния празен ден. Барманът - младо момче решава кръстословица, за да убие времето до момента, в който ще затвори кафенето и ще потегли към къщи. Гарата - място за срещи и раздели. Зървам някакво момиче. Погледът й е тъжен и празен, отегчен до болка. Може би и тя мисли същото за моя. Влакът изсвирва и бавно се понася. Силният шум заглъхва след минута, но тракането все още отеква в главата ми. Защо стоя сама на сивата гара? Чакам те... Оглеждам се, вече загубила надежда... Нищо. Мрак. В далечината - светлините на колите. Светлините на домовете. Светлините на бляскавите реклами. Но те са твърде далеч... Къде си ? Защо те няма ? Защо не си тук ? Продължавам да чакам... Смисъл няма, но какво друго ми остава? Отстъпвам няколко крачки назад от релсите скривайки се под стряхата на гарата. За миг затварям очи и усещам свежия аромат на дъжд... Поглеждам - ситни капчици изпълват възуха. Стават все по-големи. Може би се задава буря. Продължавам да чакам на безлюдната гара, а вън вали. Ангелите плачат - било е разбито нечие сърце...