00

От теб какво ми остана? Само онова промоционално кибритче, фирменото. Драскам си го, когато не искам да съществувам, а всъщност в тъмното клечката кара всичко да съществува още по-очевидно; чак ми призлява да си играя на Прометей тук долу, в моята емоционална клоака. Драскам ли, драскам... опитвам се да те превърна във въглероден диоксид. Но ето, че клишето „Нужна си ми като въздуха” напира в съзнанието ми и аз се закихвам над пепелника, целия се посипвам в пепел.

Отвън навътре

Звучи Why Does It Always Rain On Me, а вънка времето дори няма значение, както в песента. Този дъжд с гръмотевицата, която „не мога да избегна, дори когато слънцето грее”, е вътре в мен, зад тънкото на прозореца. Затворил съм си го като в буркан (буря в буркан), радвам му се, само че прикрито; никой не бива да знае.

Екранът обаче, тоя с тънкото стъкло, се опитва да ме разсее от мене си: дава ми тук-таме по някоя летяща найлонова торбичка, капка дъжд, дъга... Дори кучето на Г-н Прокопиев удря едно рамо на загрижения за мен ангел-хранител (чудя се как ли изглежда; мъж, жена?) – най-спокойно препика античния вече трабант на дядо (с цвят на фосил и габаритите на хищна лелка, нищо особено). Аз дъхвам върху прозореца, очертвам с кутрето си слънце и докато секундите заличават тази моя щедра дажба въздух (при това наситено катранен), луната вече е заела почетното си място над антените на блоковете.

Afternoon Coffee

Такива дни са рядкост – когато нямаш нужда от дозата смърт, а си я причиняваш. Рядкост за мене, имам предвид. Аз съм на седемдесет и две, съзерцавам случванията около себе си и ги съхранявам в стари кутии за обувки (имам много).

Сватбата на младия Прокопиев запечатах в елегантен черен картон, отвътре с вестници. Нямах чисто бяла кутия, защо ли ми е? А и всичките тези погребения... все в черни картони, като в ковчези; ала нали има и бели, и орехови, и черешови, и какви ли не други ковчези? Всичко пазя; казват, че съм вещоман и са прави: снимки, писма, изрезки от вестници, бижута, дрехи, обувки... Обувки. Те са ми най-ценни. Особено кутиите! В тях е цялата моя памет –  изпълниш ли ги с въздух, свършен съм...

Целувката на Ken(t)

Мразя розовото, обичам дъжда. Първата ми (и последна) кукла Барби използвам за игленик: поема инструментите ми за закърпване на лудостта. Обичам я, тази мила алтруистична кукла, обаче повече съм благодар** за дъжда. Аз всъщност нямам пол, затова мразя Барбитата и техните гърди.

Целувам се с Кен всяка вечер, на прозореца. Не казвам, че ме привлича - нито има гърди, нито пенис (защото е от пластмаса). Свършва за минута, понякога по-бавно, друг път го оставям недовършен... Всичко е въпрос на настроение. Повтаряме, заменям го с нов; всъщност никога не повтаряме, защото е за еднократна употреба; няма си пол и уникалност, толкова са много – картонени и едноцветни.

Свършвам с нея и я погребвам сред пепелта на кристалното гробище (кога спрях да ги броя?). В устата ми е останало само тръпчивото усещане за крематориум. Посягам за нова, към неговото Адамово ребро.

Червеният ми Kent ме дарява с поредната целувка за лека нощ.

Гмур!

Повърхността – гладка, примамлива, с тънки мехурчета урина. А отдолу вероятно приказната дълбочина от Трейнспотинг, само че ми липсва въображението на наркоман (нещо, което би трябвало да буди съжаление). Все пак опипвам дъното, колкото да си докажа как светът не си променя кожата. Така де –  как стените са си стени и всичко твърдо чупи кости и фантазии на две, на три, на колкото е нужно (зависи от инерцията). Може и нищо да не счупи, но тогава просто липсва желанието. На мен ми липсва и ръка.

I Am Vertical (But I’d rather be horizontal)

Неомъжена, стара мома, и пак се вкарвам в клишето... Дните ми са ден за ден, но не се лъжете, че не знам как ще осъмна следващата седмица например. Знам. Казах, знам:

по-възрастна

по-мъдра (може би)

без чекмедже за еротично бельо и със „завидно” здрав матрак под себе си

хоризонтална и вертикална, според деня, часа и овулацията си

отваряща консерви

затваряща страници

Константна. Като стрелката, мозъка на кукувичката: не спира да отмерва време, дори отдавна гласът да е секнал.

 В къщичката ми е тихо. В къщичката ми е нямо. В къщичката ми тече – и от таваните, и от тръбите, и от стъклениците с пясък (последните ги чувам нощем, а за тях майстор няма). Страх ме е да обера прахоляка от полиците. Натрупва се; замества пясъка. Чувствам се спокойна.

Antени

От теб какво ми остана? Помня те само в една поза, това е. Достатъчно ли ми е да те помня в една поза, сякаш това представляваш всъщност – силует, застинал на прозореца ми в полутоновете на здрача? Поглеждаше надолу: „Хората са толкова малки. Хората и техните трохички, кой знае къде ги отнасят? Дали чуват в главите си антените, които сигнализират едни на други за бедствие?”, а аз глупаво питах: „Какво бедствие?”. Ти само това чакаше, млъкваше. Сега си силует и пак мълчиш, допушваш бъдещ фас и го хвърляш немощен по мравките...