Лерна се върна тъкмо когато навън звездата на планетата започваше да изгасва. Странно беше тук, на Земята. На Проксима Центавър Д7 нещата бяха далеч по-различни. Там, когато ти се приспеше, просто затваряш соларните панели на купола и вътре става тъмно. Хем си произвеждаш енергия докато спиш, хем навън е светло, ако ти се излиза. А тук такива работи. Зелон определено беше изненадан, макар че Лерна му беше говорила за това. 

-    Зелон, Зелооон, колко се радвам да те видяяя! – изпищя тя от вратата и се хвърли на врата му със скок-дъга. 

Никога не се бяха виждали на живо, но за петнайсет години видеочатове из ПлаНет, знаеха почти всичко за себе си. Зелон познаваше всичките й гаджета, и родителите й, тя също беше наясно за неговите (най-вече за неговата липса на гадже, но да не задълбаваме в това). Сега тя го настани на многофункционалния диван в хола и просто настоя да му направи землянско ядене. Зелон се опита да протестира, обяснявайки че вече си е разпечатал сандвич, но в отговор получи едно доста презрително „не си ял истинска храна, щом не ти е сготвена от истински човек“. И това да ти го каже истински доцент по генна мутация? Човек, който е двигател на прогреса, награждаван с десетки призове. Та Лерна имаше собствен позитронен ускорител в личната си лаборатория (свързан купол зад жилищния). Най-добрата му приятелка обаче имаше и друга странност – обичаше да изучава живота на хората отпреди Големия Катаклизъм. Влечеше я всичко – от предметите, през дрехите (в един ужасен период от живота на тримата, се опитваше да навие и Зелон, и Арбе да носят дрехи от онова време), та дори до храната. Лерна, въпреки солидното си образование и невероятния си ум, не спираше да твърди, че ръчносготвената храна е много по-хубава, отколкото разпечатаната. 

За тази цел беше пръснала стотици конвали (конфедератската валута) за винтидж кухненско оборудване и прекарваше часове в откриването на идеалните продукти. Естествено, когато беше разбрала, че Зелон ще й идва на гости, на секундата му беше обещала да го нагости царски като от онова време. Самият той нямаше особени претенции – щом е било принтирано в обозримото минало (3D принтираната храна издържаше десетки пъти повече от тази, която Лерна готвеше и с която толкова се гордееше), значи е наред. Но Лерна просто отказваше да си улесни живота. 

Затова Зелон се предаде и реши да почака заветните два или три часа, докато Лерна приключи с мърльосването в кухнята (както презрително обозначаваше майка му готвенето от онова време). Баба му имаше малко по-носталгични спомени към стария модел на готвене, но когато са открили 3D принтерите за домашна употреба, тя е била едва на седем и за нея игрите в кухнята завинаги са си останали само това – игри. 

Домът на Лерна, макар и ултрамодерен заради работата й, приютяваше някои странни антики. Като колекцията й от стари филми, отпреди Големия Катаклизъм. Тя особено харесваше някаква многоо особена поредица за престъпници, Зелон не беше съвсем сигурен как точно се казва, но приятелката му повтаряше името толкова често, че не виждаше смисъл да го запомни. И без това сега то не говореше нищо на никого, освен на няколко хиляди иди.. пардон, ценители. 

От кухнята се разнесе мирис на нещо, което или се пърлеше, или скоро щеше да стане на въглен и Зелон почувства дълг да се провикне:

-    Да дойда да помогна?
-    Няма нужда! – отговори му Лерна безгрижно, но междувременно я чуваше да псува на джабалански под нос. 

Приятелката му имаше навика да ругае именно на джабалански, защото езикът се говореше от изключително малко хора в Конфедерацията. А на нея й трябваше за работата, защото джабаланците се бяха специализирали да произвеждат суровините, с които работеше. Наличието на джабаланска реч в иначе ясния изказ на приятелката му сочеше, че очевидно нищо не е наред, но Зелон не беше самоубиец, така че продължи послушно да ръчка из конзолата за развлечения – или по-скоро плота на масата, както би се изразила сама Лерна. 

Беше купила това чудо преди година, но почти не го ползваше. Вътре, естествено, нямаше почти нищо, тъй като Лерна беше забравила да си плати абонамента (нищо чудно). Единствените неща, които плащаше навреме бяха лимита на картата за въздушни таксита, ПлаНет достъпа и доставките на продукти за странните си кулинарни експерименти. На Зелон му доскуча и започна да върти визитката на Ференц в ръце. Странна му беше една, такава... 

-    Лернааа? – провикна се той.

Откъм кухнята долиташе дрънчене на тенджери и друга посуда. Интересно как досега не беше счупила нещо? 

-    Ти нали имаше въглероден анализатор? – попита Зелон невинно. 

От кухнята се чу още тракане с тенджери и приятелката му цъфна на прага на хола. Върху иначе модерната си дреха от две части (в тъмно синьо, противовес на яркооранжевата й работна униформа), беше увила някакъв парцал, а по ръцете и дрехите й имаше нещо бяло и лепкаво. 

-    На какво приличаш? – ококори се Зелон. – Каква е тая гадост? Да не е И90А8?
-    Ваксинирана съм – махна презрително с ръка Лерна, - сам знаеш, че вирусът отдавна е овладян. Ти, впрочем, също би трябвало да си ваксиниран. 
-    Тогава това какво е? – очудено се приближи Зелон и предпазливо пипна с пръст бялото нещо. 
-    Тесто. Поне така пише в готварската книга – отговори Лерна, но си личеше, че сама не си вярва особено. 
-    И какво ще го правим това... „тесто“? – попита Зелон недоверчиво.

За него всичко, което не е излязло от 3D принтера не беше достойно за доверие, камо ли за ядене. А това тук приличаше на някакъв гаден паразит. 

-    Ъъъ... – проточи Лерна, - пече се. 
-    И? – Зелон никак не беше впечатлен. 
-    Амии, после се яде. Много е било популярно преди Големия Катаклизъм. 

Зелон кимна обречено и мислено благодари за предвидливостта да си разпечата сандвич (както и на останалите си три неврона, които също толкова мъдро го посъветваха да изтрие оперативната памет на машинката). Лерна обеща „кулинарно изкушение“, но това определено приличаше на всичко друго, но не и на нещо което Зелон би ял доброволно. Дори колета със странни желирани зелении на Арбе беше изял и му се видя по-интересен от това. 

-    Та, имаш ли въглероден анализатор или нямаш? – повтори въпроса си Зелон.

Приятелката му присви очи недоверчиво. 

-    Зелон, мили мой, ти за каква ме вземаш? – отвърна му тя с въпрос. – Естествено, че имам. Въпросът е на теб защо ти трябва. 

Вместо отговор Зелон размаха визитката под носа й. Лерна клъвна веднага, но Зелон дръпна парченцето картон от ръцете й. 

-    Значи, сега двамата с теб си разпечатваме по един стек...
-    Ама...
-    Нама „ама“ ако искаш да ти я дам да я изследваш! Знам, че искаш - добави той с лукава усмивка. 

Зелон вдигна визитката високо и остави приятелката си, по-дребна от него с две глави, да подскача около него известно време. Накрая Лерна се предаде, избърса странното нещо в парцала, който беше увила около кръста си и се предаде. 

-    Добре, добре! Но да знаеш, че нищо не разбираш от храна!
-    Нека е така, ама предпочитам да не се натровя! Хайде, води!

Лерна изсумтя и отиде да разпечата храната. После двамата се отправиха към лабораторията й. Там имаше машинарии, които изобщо не би трябвало да се намират в частен дом, но като доцент от Конфедератския институт по генно инженерство, Лерна имаше известно влияние и си беше доставила доста неща за лично ползване. Въглеродният анализатор беше едно от тях. На Зелон и Арбе се беше наложило да изслушат една доста дълга история преди време за това какво всъщност прави това нещо, но единственото което Зелон запомни беше, че тази машинка може да каже колко старо е едно нещо. 

-    Хайде, Лерна, почвай да работиш! – изхили се той и й подаде парчето картон. – Кажи ми колко старо е това. 

Неговата приятелка пое визитката с благоговение и зачете. Вече дори се беше оборудвала с нужното работно облекло (даже и Зелон успя да намъкне в бял гащеризон и боне). 

-    Оскар Ференц? Що за име е това? 
-    Не знам – сви рамене Зелон, - срещнах го на улицата. Той ме докара дотук. 
-    А не го ли провери в ПлаНет? – попита приятелката му със съмнение. – Пише, че е издател, все нещо трябва да има. 
-    Там е работа, няма абсолютно нищо. 

Зелон наистина си беше уплътнил времето, докато чакаше Лерна в търсене на информация за новия си познат. Дори и дядо му едно време имаше регистрация тук и там. А за този – абсолютно нищо никъде. При това издател. Ако не го беше видял с очите си, Зелон би се заклел, че няма такъв човек. Обаче Ференц беше толкова колоритен, че някак си не можеше да не направи впечатление. 

Лерна повъртя хартията и не след дълго я затвори в прозрачна кутия, която тикна в апарата. Нещото започна да пиука и редица червени лампички започнаха да мигат една след друга на някакъв дисплей. Лерна свали ръкавиците си и каза доволно:

-    Да вървим в контролната зала, че има да чакаме, докато тия лампички станат зелени. 

Зелон не тръгна да спори и я последва в помещение, където стените бяха целите плазмени екрани. На един от тях се въртеше някакво много странно изображение на кръгчета свързани под странен ъгъл с чертички. Зелон тъкмо се накани да го пипне и да го завърти, когато Лерна рязко го перна през ръцете. 

-    Да съсипеш дисертацията ми ли искаш?! – каза тя малко по-истерично, отколкото май искаше. 
-    Каква дисертация? – възрази Зелон. – Това са просто точки и чертички! 
-   Това е бъдещата градивна молекула на нов вид материал – важно обясни Лерна, - десетки пъти по-здрав, от всичко което познаваме досега. Ще бъде полимер и....
-    Лерна? – отегчено се обади Зелон.

Тя можеше да продължи така с часове, а той обикновено губеше нишката някъде към третото изречение. 

-    Какво? – нацупи се тя. 
-    Престани с джабаланския и ми обясни просто.
-    Казано накракто, ще бъде материал от мрежата на паяци. 
-    Какво? 
-   Чу ме – скръсти доволно ръце на гърдите си тя. – Работя над тази формула вече три години. И ти за малко да я съсипеш! – обвинително го посочи с пръст тя. 
-    Добре, няма да пипам нищо! – вдигна ръце примирително той. 

Двамата седнаха пред контролния пулт и започнаха да ръфат пържолите. 

-    Е – обади се Лерна между хапките, - разкажи за твоя странен познат. 

Зелон не чака втора покана и обясни надълго и нашироко всичко – за интервюто, за това колко криво му беше станало, за скалъпеното извинение, за странната кола на Ференц и за самия него, както и за предложението му. Лерна, като типичен учен, започна да си води подробни бележки. 

-    И сега какво, ще му се обадиш ли? – попита тя, когато Зелон завърши разказа си. 
-    Не знам. Може ли да е някой луд? 
-    Има всякакви – сви рамене Лерна. – Въпросът не е в това. 
-    А в кое? 
-    Съвпаденията. Твърде много съвпадения. 
-    Не те разбирам. 
-    Ами – Лерна започна да изброява на пръсти, - ти идваш на Земята за точно определено интервю, в точно определена сграда и точно след като си излязъл от там налиташ на издател? Не ти ли се вижда странно? 

Зелон кимна. В съзнанието му за момент се мярна възможността да се окаже окован за врата в някоя кариера за радий на другия край на галактиката. Някак си, перспективата ръцете му да светят в тъмното до самия край на облъчения му със свръхдози радиация живот не го блазнеше. 

-   Тогава какво предлагаш? – попита той Лерна. 
-   Имам познат, който работи с друг познат, който има връзки в издателския бизнес. Все някой ще го познава този Ференц. Освен това... А, анализът е готов! 

Лерна плъзна показалец по плота пред себе си и резултатите заплуваха между двамата. Зелон тръсна глава – бяха някакви странни поредици от букви и цифри. 

-    Преведи, моля те!
-    Зелон – провлачи приятелката му, - мисля че сме попаднали на нещо наистина старо. 
-    Колко старо точно? – присви очи той. – Нали ти казах, че старецът си падаше по вехториите... 
-   Какво ще кажеш за „преди Големия Катаклизъм“? – отговори Лерна с ококорени очи. – Не, това не може да е вярно! – поклати глава тя и пусна анализа наново. 

Междувременно, Зелон се разрови из ПлаНет и откри, че визитки от този тип и толкова стари биха стрували колкото кораба на родителите му. Или може би като два такива. Защо му беше на стареца да дава такава ценна вещ? Абсурд. Лерна пък беше пуснала диагностика на цялата апаратура, защото изведнъж беше решила, че всичко се е съсипало (тя беше използвала по-сложни думи, но Зелон схвана само това). 

Анализът стана по-бързо втория път, но даде същите резултати, някъде малко преди въпросната звезда отново да се покаже през прозрачните стени на купола на Лерна. И двамата бяха сновали напред-назад из лабораторията й, бяха пускали диагностика след диагностика и анализ след анализ, но без успех. Сега, след поне три принтирани сандвича и поне десет изпити химически заместители на виното, едно беше ясно – апаратурата беше наред. 

Лерна се подпря уморено на контролния пулт. 

-    Ако това, което ми разказа е истина, а не най-добрата ти история до момента, значи тук имаме уникален казус. 
-    Защо? – приближи се до нея Зелон. 

Оставаше сега да се просне на пода от изтощение – Лерна беше пословичен работохолик. Сега го погледна с кръвясал поглед и отговори:

-    Защото или апаратурата ми тотално е откачила, или това нещо е на около осемдесет години.

Зелон се почеса по тила. 

-    Какво предлагаш? 
-    Каквото правим винаги в института по генно инженерство – отговори Лерна уморено, - ще потърсим експертно мнение.