24 июл. 2015 г., 21:40
3 мин за четене
Аре стига, бе! - 10
Усетих, че се събуждам. Опитах да отворя клепачи... и успях. Първото, което съзрях бе бял таван, отместих поглед настрани.
О, Боже!
Това е болнична стая. Какво се е случило?
– Мамо.... маменце... ти се събуди! – разпознах най-приятния глас на света. Този, на дъщеря ми.
– Дианче, маме.. какво правя тук? – изправям се аз и сядам на болничното легло.
Не чух отговора защото тя ме задуши в прегръдките си. Галеше косата ми и целуваше бузките ми.
– Какво е станало? Защо съм тук? – едвам успявам да попитам отново.
– Споко, маме... нищо ти няма. – Лекарят каза, че имаш драскотина на главата. Залепили са ти раната и белегът няма да ти се вижда от косата, но си колабирала от стрес, глад и ниско кръвно...
– Сега си спомних... вчера нищо не бях хапвала...
– Оня ден... спиш два дни – прекъсва ме дъщеря ми. – Татко също спи цял ден.
– Кооой!? – нададох глас. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация