Аре стига, бе! - 16

  Както и да е!

  Бъркам в портмонето и изваждам банкноти.

  – Маме, – поглежда ме Диана. – Не пътувахме дълго... не са ли много петдесет кинта?

  Не отговарям, вадя петдесетарка и тръгвам да му я подавам.

  – Не искам да се меся... – казва пиколото и ме поглежда. – Вие, от гарата директно до тук ли пътувахте?

  – Да.

  – Аре стига, бе... това са към седемнадесет километра до нашия хотел. Вижте на предното стъкло колко показва залепеният стикер за пробег на километър.

  Диана изприпка и погледна.

  – Маме, пише... осемдесет и девет стотинки на километър.

  – Колко прави това до тук? – я питам.

  – Петнадесет лева и тринадесет стотинки – каза сумата дъщеря ми.

  Бързо смятат българските момичета. Е, като се има предвид, че професор Джон Атанасов, велик математик и изобретател на компютъра е от български произход... нормално е.

  – Ще платите ли? Тези пари стигат – поглежда банкнотата шофьорът и протяга дясната си ръка. – Все пак... майка с дете сте. Не искам още три лева. От мен да мине.

  Аре стига, бе!

  – То има наглост... ама, ти си безочлив! – не се сдържам и повишавам тон. – Ти сигурно си сложил „помпа“ на апарата... гледах по телевизията за такива като теб.

  – Да... сетих се – обажда се Дианчето и се заглежда в смартфона си. – В Господарите на ефира май беше. Сега влизам в сайта. Ето... телефона е... *3333.

  – Обади се... да дойдат и да го снимат тоя. Как не те е срам, бе... няма да платя такива пари. Четиридесет лева повече искаш! – силно му изкрещявам.

  Шофьорът ме погледна учудено и започна да присвива устни. Приближи ме и стисна дясната си ръка в юмрук.

  О, Боже!

  „Сега, ако тръгне да ме удря... какво да направя? – помислих си и наведох поглед към острите ми обувки. – Ритам го с десния крак. С това остро бомбе, ако го изритам между краката... сигурно ще утцеля увисналите му топ...“

  – Аверче, – намеси се изведнъж пиколото и прекъсна мислите ми. – Не мислиш ли, че прекаляваш?

  Той остави на земята куфарите, които държеше и застана пред шофьора.

  Това сложи край на агресивното му поведение. Започна да се чеше по главата. Направи няколко крачки, огледа колата отпред. Пак се почеса по главата.

  Аре стига, бе!

  „Да не се окаже, че и въшки има? – преряза ме този въпрос. – Дали, някоя не е прехвръкнала и към мен.“

  Изведнъж той рязко се завъртя, обърна се наляво, отвори шофьорската врата на таксито и влезе вътре.

  Дочувам как мърмори на глас вътре.

  Изведнъж запалва двигателя и потегля.

  – Хитрушко избяга – усмихва се пиколото. – Тръгна си и без да му платите.

  – Защо? – питам аз.

  – Дъщеря ви, вече звънна на Господарите и ако бяха дошли да го снимат... край с далаверата му. Сега отива да лови нови риби но този път ще качи чужденци. Те не са запознати с тарифите.

  Стоя права и се чудя. Да се радвам ли... да недоволствам ли, че не си платих?

  Поглеждам към Диана. Подавам й петдесетарката.

  – Сладкото ми момиче – казвам аз и я погалвам с майчината си топла длан по косата и главичката. – Тези пари ги давам на теб... за джобни.

  Тя се усмихва и ги взима.

  Влезнахме най-накрая във фоайето на хотела.

  О, Боже!

  Прекрасно изглежда този хотел. Невероятно магнетичен ми се стори.

  Към нас се насочи едно усмихнато момиче с табла в ръка.

  Съзирам чаши с шампанско.

  – Приветствам Ви, с добре дошли в хотел Мелия Гранд Ермитаж! – казва тя.

  Протягам ръка и взимам една чаша. Отпивам с блаженство от дъхавата напитка.

  „Аре стига, бе! Каръците ми свършиха. Време е за наслади.“

***