08:55

София, България 

"HOSHIKO TECHNOLOGY BUILDING"

Ник Колев наблюдаваше паркинга пред внушителната фасада на "HOSHIKO TECHNOLOGY BUILDING". Най-новият и най-красив бизнес център в София. Огледа се в отражението на стъклената витрина. Висок, 42 годишен, мъж, в разцвета на силите си. Жените го намираха за изключително привлекателен. Дали поради неподправената му мъжественост и вроденият му чар или пък социалният статус - все пак Ник Колев беше един от най-богатите хора в България, кандидатки не липсваха. Ник беше най-желаният ерген в София. Но въпреки популярността си сред жените, все още не се беше намерила жената, която да покори романтичното му сърце. Но не това го безпокоеше сега. Днес беше важен ден за компанията. След много сериозен подбор, се бяха спрели на две кандидатури за поста на ИТ Мениджър. Човекът на тази позиция щеше да ръководи всички отдели на компанията в Източна Европа.

И двете кандидатури бяха много силни. Красивата брюнетка Галена Петрова и невзрачната русокоса девойка Доника Жекова. И двете бяха невероятни професионалистки, но Ник клонеше към избор на Галена. Имаше нещо специално в тази жена. 

И докато Доника вече беше в чакалнята , Галена я нямаше. Беше изключително разочарован, въпреки, че по нищо не му личеше. Излагаше се и пред господин Накамура. Японецът дойде от Япония специално за случая. Сега стоеше в обятието на италианското кожено кресло в офиса зад Ник и кротко пиеше чай. Не беше нужно да казва нищо - Ник знаеше, че това че Галена не се яви на срещата щеше да се приеме за голяма обида за компанията. В тези отношения японците бяха безкомпромисни. 

Наблюдаваше работата на крана, който повдигаше доста обемиста вентилационна шахта за новостроящата се сграда отсреща. Сградата беше висока колкото "HOSHIKO BUILDING" и трябваше да и съперничи по красота. 

Металната конструкция беше захваната с отворени куки. Доста небрежно, помисли си Ник. Беше работил за кратко, като кранист, преди много години и знаеше, че в такъв случай е задължително да се използват самозаключващи се куки. Товарът беше вече доста високо може би над петдесет метра от повърхността, когато вятърът започна да го люлее заплашително. Веригите изведнъж се усукаха , изгуби се баланса на тежестта и голямата метална конструкция се откачи от куките. Ник знаеше от опит, че е възможно товарът да прелети 30-40 метра преди да падне. Това и стана. Обемистата, но не толкова тежка вентилационна шахта, беше подхваната от въздушното течение, прелетя над пътя, видимо изкара акъла на водача на едно черно BMW седмица и о, ужас… Заби се с оглушителен трясък точно пред входа на "HOSHIKO BUILDING" . Настана истинско бедствие, разхвърчаха се парчета ламарина, отломки мрамор, стъкла. Ужас ! 

“Какъв късмет, че точно сега никой не влизаше или не излизаше от сградата,” - помисли си Ник и погледна часовника си. Беше точно 9;00. Точно сега, ако всичко беше наред през този вход трябваше да влезе Галена Петрова.

*****

17 септември 09;00

София, България

Някъде пред "HOSHIKO TECHNOLOGY BUILDING" 

Микеле Бонавентура, беше в приповдигнато настроение. И имаше защо. В чантата на задната седалка имаше 100 бона в евро, които успя да скрие от чичо си, благодарение на комбинативния си и находчив ум. Не че му липсваха пари, но пък колкото повече, толкова по-добре. Беше звъннал на Силвия и тя го очакваше. Знойната българска красавица, която беше намерил в един ВИП бардак. Силвия беше бивша манекенка, с невероятни гърди, безкрайно дълги крака и много сладки устни. Любовта с нея, беше специално изживяване всеки път и всеки път беше различен. Микеле бе имал много жени, но нито една не можеше да и съперничи. За да я отърве от бардака, в който тя работеше, се наложи да убие един български гангстер. И той го застреля. 

Сега беше само негова. 

Беше и купил апартамент в Драгалевци, с невероятна гледка към планината и достъп до частен басейн. Този апартамент се беше превърнал в тяхното тайно гнездо. Не беше нужно чичо му да знае всичко. Нали вършеше работата. Переше парите от незаконните гешефти на Камората - Неаполитанската мафия. Чичо му Дон Гатузо, го беше привикал в Неапол, така и не разбра защо. Задава му странни въпроси, после го изпроводи по живо-по здраво.

В София Микеле плуваше в свои води. Тук беше уважаван човек. Познаваше всички сводници, крадци, големи и малки гангстери, познаваше дори и проститутките. 

Дойде му на ум, че може да работи като екскурзовод на италиански туристи, които искаха да опознаят подземния свят на България. Стана му смешно и се засмя от сърце. 

Натисна газта на мощната Седмица и се наведе да смени музиката на мултимедията. 

Явно Стоил, беше слушал онези гадни български чалгаджииски канали, а той харесваше класика. Бръкна в жабката и извади познатия диск. Постави го в отвота и след малко в колата се разнесе блажената “La Boheme” на Пучини. 

Когато вдигна глава онемя. От лявата му страна се извисяваше високата и красива "HOSHIKO TECHNOLOGY BUILDING", отдясно новострояща се висока сграда. Някъде отвисоко прелетя нещо голямо и метално. То се приближи толкова рязко над пътя, че Микеле помисли, че всеки момент ще се забие в колата. В паниката си завъртя волана надясно, после наляво, товара прелетя над него и се заби в отсрещната сграда.

  - Мамка му, луди българи… - чу се да изрича, докато стабилизираше автомобила - Това може да се случи само в България.

Иначе хладнокръвен, попадал в толкова опасни ситуации и запазвал винаги присъствие на духа, сега Микеле се беше стреснал не на шега. Сякаш нещо го беше покосило. Зави му се свят, ръцете му омекнаха, краката му се разтрепериха, студена пот изби по лицето му. Погледна в огледалата назад към сградата в която се бе разбило летящото нещо. Може би това го разконцентрира. Въобще не съобрази, че наближава пешеходна пътека. Когато видя тротинетката с управляващият я младеж, вече беше късно. Скочи на спирачката, автомобила поднесе и удари момчето. Тялото му подхвръкна във въздуха, после се блъсна в предното стъкло и го строши. От удара излетя напред, удари главата си в асфалта и остана да лежи там. Колата поднесе на дясно и спря в контейнерите за отпадъци. 

Италианецът изскочи от атомобила. Беше пребледнял, като платно. Погледна безжизненото, сгърчено тяло пред себе си. Русолява коса, изцъклени сиви очи, красиво и нежно лице, и сатанински татуировка на дясната ръка. Алената кръв се стичаше по асфалта и се събираше до избелялата, зеленикава раница. 

Огледа се. Отзад и отпред го бяха блокирали автомобили, вече се беше събрала тълпа, някой правеше снимки. Видя двата полицейски мотора да приближават. Беше безсмислено да бяга. Чантата! Сега най-важното беше да не намерят чантата. И парите в нея бяха последната му грижа. Но имаше документи, чиито следи водеха до Неапол. В суматохата Микеле взе кожената чанта от задната седалка и я хвърли в контейнера в който бе забил колата. Огледа се. Никой не беше видял това. Всички бяха вперили хипнотизирани погледи в безжизненото тяло на асфалта. После звънна на адвоката си. И всичко това на фона на божествената La Boheme на великият Пучини… 

*****

17 септември 09:30

София, България 

Болница "Пирогов" 

Дежурният рентгенолог доктор Канев, повдигна рентгеновата снимката към негативоскопа на стената. Пациентът Филип Миланов беше катастрофирал тази сутрин. Колегите се съмняваха за сътресение на мозъка. Доктор Канев, сбръчка вежди.

   - Мдаа, сътресението май ще бъде най-малкият ти проблем, моето момче. 

Вдигна телефона и набра номера на Професор Каракашев. 

*****

17 септември 15:15

София, България 

Някъде около "HOSHIKO TECHNOLOGY BUILDING"

Вече беше много изморен. Цял ден обикаляше града и ровеше по контейнерите за отпадъци. Двете обувки му обиваха различно. Нормално, нали бяха различни. Едната беше стар, кафяв, кожен Timberland, подходящ за планински туризъм, а другата - скъсана маратонка Romika, която не си помнеше годините. Тъкмо подминаваше новият лъскав магазин на “Ardes.bg”. Деца разглеждаха лаптопи, безгрижни младежи, с раздърпани блузи и изсухлени дънки изпробваха слушалки и клавиатури , костюмар разглеждаше мобилните телефони. Беше толкова изостанал от този свят .

Огледа се във витрината на магазина. Едно жалко подобие на човек, оръфляк, бутащ нещо, което някога е било бебешка количка. Една буца заседна в пресъхналото му гърло. 

Днес не му вървеше. Беше жаден, цял ден не беше пил вода. От обезводняването го болеше главата. 

"Този е последен. После се връщам" - помисли си Братан. Разрови творбите с гадории - обелки от яйца, огризка от ябълка, тоалетна хартия, кутийка от аспирин, дамска превръзка, празна опаковка от кроасан - очите му сканираха всяка подробност. Спомни си един стар лаф на баща си - колкото повече ровиш в лайната, толкова повече миришат. Вярно беше, миризмата го задушаваше. Толкова години не можа да свикне с нея. Нищо ценно, нищо полезно. Тъкмо щеше да затвори капака и я видя. Заровена между един кашон от кафе машина, битови отпадъци и пластмасови бутилки - малка, черна, лъскава чанта. Издърпа я внимателно. Тежеше. Не беше празна. Отвори я и онемя. Чантата беше пълна с пари. С евро банкноти. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Освен това вътре имаше голям, лъскав пистолет и кожена папка с документи. 

Огледа се. Никой не му обръщаше внимание. Даже, когато го подминаваха, хората извръщаха глави. Първата му мисъл беше да отиде в полицията. После обаче, се сети за милата Мия и малката Лора. В чистите му сини очи проблесна искра. О, да. Това беше подарък от Господ. Подарък за Лора. Подарък за Мия. Погледна небето и се прекръсти. Взе чантата, скри я в количката, която влачеше натоварена с боклуци и изчезна в неизвестна посока.

Следва...