За да си спомня какво  се случи, трябваше да изпия поне кило вино и тогава нещо смътно проблесна. Виното е пивко и е от новата  реколта, но няма време да го чакам да отлежава, защото до тогава не се знае дали ще съм още жив.  Вече бях я забравил тая история и се намериха парчета в някаква стара тетрадка, която случайно не съм изхвърлил. Понеже с остаряването пропорционално изглупявам, а напоследък съм и влюбен в някаква илюзия, която сам си измислих, та се сетих, че в едно друго прераждане, вероятно сме пили с Пигмалион от същото вино и също така глупаво съм се смял над себе си, защото всяко влюбване е достатъчно смешно, а всеки Пигмалион – достатъчно глупав. Не можейки да преодолея отчаянието,  аз го подхранвам по подходящ начин, самоизтезавайки се в някакъв мазохистичен комплекс до пълна изнемога и търсейки разни свои истини, които колкото повече намирам, се оказва, че все повече са непотребни. Имам чувството, че онзи, чиято съдба по странен начин е свързана с моята, е умрял или непрекъснато умира, за да се появи отново или, за да не се появи и това чувство ме терзае все повече със своята непреодолимост и с невъзможността да открия кой е той. Няма да крия, че ми трябва ужасно и не мога да обясня защо; по принцип винаги попадам на грешна следа  (то е като някакъв непрекъснато повтаряща се карма), за да констатирам неизменно, че сблъскването с всички ерзаци е ужасно неприятна подробност. Най-тъжен апогей в този жалък карнавал е влюбването в неподходящ ерзац, а още по-ужасно – невъзможността да се отхвърли навреме парадокса на подобен фалстарт. В моя обречен свят мисълта за смъртта доминира неизменно и ме занимава не толкова  като нагон към самоунищожение, колкото като философско понятие – тоест – нещо колкото безсмислено, толкова  и нелепо, но по парадоксален начин необходимо за подхранването на битието. Или с други думи смъртта е необходим фактор за продължаването на живота; по-точно така твърди биологията, доколкото имам спомени за Дарвин и доколкото подобна констатация е утеха за умиращите и умрелите – ама че щурави идеи ми се мяркат напоследък. Тази мисъл ме шокира с категоричността на своята прогноза, но отначало намирах изход, тъй като си казвах: „има още време” или при конкретна траурна церемония констатирах: „жалко за човека, но все пак, аз съм между изпращачите и не ме засяга директно.” То е една достатъчно мизерна кауза, но друга в момента не ми се предоставя.

Лутайки се из лабиринтите на своята безизходица, често си намирам дребни развлечения и те наистина са толкова дребни, че не ми остава нищо друго, освен да ги възприема като част от битието – с цялата сериозност на предложения сценарий. Особено е вълнуваща една разходка в полунощ, когато по улиците не се вижда никой. Когато ръми и е студено, а минувачите, доколкото ги има, бързат заникъде и лицата им са някак бледозелени и съвсем, съвсем безучастни. Дори са се изпокрили уличните котки; само една се обажда откъм контейнерите за смет, но кой в това време се интересува от проблемите на една котка. Безлюдно е и достатъчно тъжно. Самата безизходица на конкретното занимание е особено упойваща. Спомням си идентичен фрагмент в някакъв текст на Достоевски (това май е основен мотив при него), но имам възможност да го изпитам върху собствената си персона, не че съм особено въодушевен от подобна придобивка, но някак пасва без остатък. В такава една кошмарна нощ, трябва да е било късно есен, прекосявайки през прелеза на сточна гара, си помислих, че звездите не се виждат, защото е паднала мъгла и въздухът е толкова наситен с влага, че тротоарите димят и от дърветата  край линията се сипят капчуци. Тази липса на звезди, както и наличието им, действат винаги по един и същи начин – съзнанието, че вселената е празна. И тази празнота се простира навътре и навън във всички посоки, защото при мен дори липсват посоки. Отдавна съм проумял тази липса и вече започнах да свиквам с нея; дори не мога да си представя подходяща алтернатива. В подобна ситуация бях същата вечер, а вероятно не само същата, доколкото имам представа за дълбочината на всички безизходици. Съвсем не бързах, дори се сетих, че би било забавно да остана тук и да броя отминаващите влакове, а червената светлина на семафорите пронизваше мъглата с някаква съвсем призрачна, почти смазваща тъга, която ме подсети, че не може да има изход от това състояние и всички изходи са само предверия към други – още по безнадеждни състояния. Разбира се, веднага премина наблизо и мисълта за смъртта, защото няма нищо по-блазнещо от тази мисъл при наличието на релси и влакове. Сетих се, че бих могъл да го направя и сега, защото все някога ще се случи, та значи е все едно сега или някога. И това „все някога” е просто никога – един пределно незначителен епизод от вечността,  чието приключване е без значение за когото и да било. И така – вече имам идея. Човек в такова състояние обикновено се връща към спомените, но аз не успявам да открия и спомени. Особено терзаещо ми се представя прозрението, че никога няма да се добера до тази, която търся, не само защото никого не търся, но и защото не зная какво ми трябва. Не зная дори дали това е жена, но предполагам, че би трябвало да бъде, доколкото жените имат приоритет в подобни начинания. Понеже съм максималист, не мога да допусна, че тя – тази търсената – е възможно да бъде нещо по-различно от Евадна или Алкестида * – тоест – особа, която не би могла да съществува никога и никъде извън приказките. Някак съвсем инцидентно ми се наби странното име Карис, но отначало не успях да се сетя в каква връзка. Тази, която би трябвало да е същата, обикновено не е същата или аз не съм същият – възможно е да е така; изобщо ситуацията е твърде объркана, за да бъде приемлива.

В подобна безизходица съм с идеите и религиите. Не виждам никакъв смисъл в тях, не само, защото са представени по максимално примитивен начин, но и защото това е тяхната същност – насочена към примитивизма. В трудни моменти религиите веднага предлагат достатъчно от своите „спасители”, понякога дори доста агресивно, но това което е приемливо за елементарната личност, за мен се оказва недостатъчно. За мен идеята за задгробен живот в един самовъзпроизвеждащ се рай или ад – с всичките му персонажи: богове, ангели и сатани е достатъчно смехотворна, за да мога да мога да допусна като възможен вариант и да и се любувам без насмешка. Поради което този вариант отпада от самосебе си.

И така – тази мисъл се настани трайно и толкова упорито в главата ми, че не виждах възможност за друго развитие. Реших, че няма за кога да отлагам, а нощта  е особено подходяща за сполуката на подобен експеримент. Наистина тази мъгла, студ и кал, и един червен семафор, пронизващ тишината, са достатъчно предразполагащи фактори, а освен това няма никой, който да пречи. Това е особено важно за успеха; никак не е приятно, когато те смущават по време на такова интересно занимание.  Готов съм и вече си представям мероприятието в детайли; тук няма място за особени сантименталности.  След малко трябва да премине и влакът.

Само да не беше тази котка в контейнера зад самия прелез. От няколко минути се чува приглушено мяукане; явно се е затворила вътре и не може да излезе. Това е смущаващо и не мога да се концентрирам в такъв важен момент. Трябва да обясня, че концентрацията е особено нужна, когато си решил да скочиш на релсите. Който не вярва, може да пробва. Но котката продължава да мяучи. Кой знае защо в последния момент реших да се притека на помощ, все едно, че има значение за вечността някаква си котка. Не зная дали от хуманни съображения (ама че хуманност в подобен момент) или подходих по-скоро от досада, а не че толкова ме интересува. Нито пък вечността ме интересува. Така или иначе, работата никак не е спешна и мога да си позволя това безсрочно събирането на мъгли и меланхолии край прелеза на сточна гара.

Отворих капака на контейнера с известна погнуса, но от там не изскочи котка. На дъното нещо помръдна – някакъв странен вързоп имаше там; нещо измрънка с тънко гласче и тогава  със страшна покруса установих, че се касае за човешко същество. Изхвърлено бебе!

Не зная дали това смразяващо откритие, ми донесе болка или радост, но веднага с неистова яснота проблесна идеята, че вече не съм сам. Щях да изкрещя от ужас само като си представих какво съм щял да направя без това бебе. Кой знае, може би точно него съм търсил. Може би именно това е нещото, за което си струва да се остане още известно време в пределите на битието.

Нямаше време за умуване. Онова, което бях наумил, явно трябва да се анулира без остатък. Сега имам други задачи. Започвам.

Почти напълно се напъхах в контейнера, докато го достигна и веднага го скрих под палтото на топло. Беше премръзнало, вероятно гладно и никак нямаше да е редно да го разглеждам за подробности и проучвам. Няма значение момче или момиче. Бебе, като бебе.

Но изпаднах в малка паника, защото отначало се чудех дали да го занеса в болницата, за да го реанимират или веднага вкъщи, където да го стопля и нахраня. Но болницата е далече, а вкъщи не разполагам с достатъчно възможности. Кое е правилно? Ами ако умре, докато се чудя какво да правя?

Затичах се към пиацата за таксита от другата страна на прелеза.

Наредих на шофьора да кара към най-близкото родилно отделение и нахълтах направо при дежурния лекар. Трябва да съм имал вид на луд, защото хората се ужасиха при появата ми.

-         Какво се е случило, вие ли ще раждате? – успя да се пошегува дежурният, но не изглеждаше да е много развеселен.

-         Вече родих – ето го отрочето – изтърсих аз съвсем като лунатик и измъкнах вързопа изпод палтото си.

Чак тогава успях да видя лицето му. Беше съвсем дребно човече – някакъв безформен къс месо, но си имаше всичко и май все още дишаше, защото се чуваха леки хрипове.

-         Какво е това, ваше ли е? – реагира потресен докторът.

-         Мое е, разбира се. Заемете се бързо с него, защото не е добре!

-         Какво му е, къде е съпругата ви, защо сте го увили така? – заваляха въпроси, на които не знаех как да отговоря. Прекратих този разпит с груба настойчивост.

-         Побързайте, моля ви, детето не е добре!

-         Ами как ще е добре, аз се чудя как е още живо – скастри ме докторът – кажете поне името му, за да го запишем!

-         Още няма име. Побързайте, побързайте; докато се туткате с разни формалности, детето ще умре!

-         Но вие  вероятно сте го намерили някъде – изведнъж се усъмни той. – Дайте го тук! Сестра, заемете се, разповийте го, почистете го и го пригответе за реанимацията! То наистина е в тежко състояние.

Малко след това целият екип, включително и аз нахълтахме в реанимацията. Бебето се оказа момиченце и вероятно седмаче, защото беше съвсем дребничко и имаше нужда от специални грижи, за да оцелее. Вероятно и телесната му температура беше спаднала, докато е било захвърлено в контейнера. Тази, която го е родила просто е бързала да се отърве от него. Екипът веднага се зае да направи необходимото. Чак тогава се сетих, че то още няма име и моментално го измислих. Ще бъде Карис! Сам се учудих на решението си, защото никога преди  не съм имал подобен проблем. Това странно име (сега се сетих) бях срещал някога в един роман на Йон Кнител; то беше името на главната героиня – чиято съдба ме потресе в ранната ми младост. Съвсем налудничава идея. – Карис, разбира се!

 Докато го записваше, медсестрата ме погледна някак учудено, вероятно защото не можеше да си обясни причините за подобна хрумка.

Що се отнася до презимето, без да се замисля казах своето и то също бе вписано в архивите. Хич не ме интересуваше какво ще си помисли някой и дали после ще ме притесняват за неверни данни. Вярвах, че не само правото е на моя страна, но дори да не съществува такова право, непременно ще го измисля.

До тук добре. По нататъшните въпроси като, например: къде е съпругата ми, как е съпругата ми, защо и тя не е тук и пр. аз просто игнорирах по най банален начин и ги пратих за „зелен хайвер”. Няма как да им обяснявам, че не съществува нито съпруга, нито съпруг, а детето е намерено в някакъв контейнер, където е било захвърлено, за да умре. Лично аз бих хвърлил на това място родителката му, ако знаех коя е.

Цяла нощ съм обикалял по коридорите на болницата и вадех душата на дежурната сестра, защото все се опасявах, че бебето има нужда от повече внимание. Нещо ми даваше сили да продължа тази лудост. Накрая, за да се отърве от мен, тя ми каза, че то е много добре, че е нахранено и в момента спи, което значи, че аз също трябва да отида да спя. Така и направих.

Чак сутринта се прибрах в къщи и моментално съм заспал, защото се чувствах хем адски уморен, хем донякъде щастлив. От тогава съм на мнение, че човек, когато е много уморен и щастлив, заспива бързо.

Събуди ме телефонът и дори се учудих кой може да се е сетил за мен толкова рано. Бях много изненадан, когато ми съобщиха, че ме търсят от полицията: „елате за справка или нещо подобно.” Отначало не можех да се сетя, но там ми обясниха набързо всичко. Дежурният офицер направо мина на въпроса:

-         Намерили сте подхвърлено бебе.

Понеже не отговорих нищо, а и нямаше какво да отговоря; тази фраза ме смрази, а той продължи с някакъв делови тон:

-         Обадиха ни се от болницата, че детето е починало.

-         Какво?!

-         Детето е починало.

Нещо ме хвана за гърлото и почти извиках: „Карис”...

-         Какво казахте?

Но аз нищо не бях казал и нищо не можех да кажа. Задушавах се от болка. До тогава не знаех какво е това нещо и не можех да си го обясня. Обикновено до сега подобно чувство можеше да бъде обяснено единствено с проблемите на собствената ми персона; нямах представа как е възможно да се свърже и с други съдби. По някакъв налудничав начин се бях привързал към това подхвърлено бебе и не успявах да си обясня как се е случило. Вероятно някаква патология. Или нещо друго, което не успявах да формулирам. В главата ми неистово се въртеше само това име: „Карис!”

-         Вие казахте Карис. Какво е това? – настоя офицерът.

-         Името на бебето.

Той ме погледна изучаващо и вероятно си помисли, че съм превъртял. И е възможно да не е сгрешил.

-         Водим разследване, затова ви повикахме.

-         Нищо определено не зная. Името е Карис – момиченце. Аз ù го дадох.

Следващите въпроси във връзка с инцидента бяха в типично полицейски стил: „Къде, кога, какво и т.н.” Не помня какво съм отговарял; вероятно нищо съществено. В главата ми непрекъснато се натрапваше безумната идея, че искат да ме изпързалят.

„Не може да бъде, не може да бъде. Те ме лъжат, за да ми отнемат Карис.  Няма да им позволя.”

От полицията веднага хукнах към болницата и там направо ги разпердушиних: „Казвайте къде е Карис! Къде сте я скрили?”

Но екипът се беше сменил; тези новите не знаеха нищо и ме гледаха като избягал от лудницата. Изказваха ми съболезнования. Опитваха се да ме успокояват с думите, че наистина нощес някакво бебе починало, тъй като било недоносче и освен това развило бронхопневмония, но аз не им вярвах. Нали нощес прекарах  тук и тя беше жива; значи лъжат.

-         Къде е, къде е? – не спирах да се заяждам аз при появата на всяка бяла манта.

-         Ами вероятно в патологията – отговори ми някаква гримирана личност с явното желание да се отърве.

Но в патологията също я нямаше. Там изобщо не беше попадало такова бебе нощес. Беше ми съобщено, че може би е в медицинския институт, където се обучават студенти и по принцип процедурата при такива особени случаи е твърде неясна. За да не направя някоя беля – да строша някоя стъкленица или нечия глава, веднага изскочих навън и хукнах към медицинския институт. Разбира се, както и очаквах, не намерих нищо. „Тогава къде е Карис?”  Ходих още на няколко места, но резултатът беше същия. Казват, че вероятно съм сънувал; опитват се да ми внушат, че трябва да отида на психиатър. Пуснах съобщения по вестниците, но и там същото; никой нищо не знаеше.

От тогава непрекъснато я търся. Вече не съм наясно колко години минаха, а аз продължавам и вероятно съм твърде остарял. Но не и поумнял. Разбира се, те мислят, че съм луд, но това няма значение. Оставям ги да си мислят така, защото ми е все едно. На мен ми е нужна Карис. Понеже непрекъснато ми липсва, се мъча да запълня тази липса по най-банален начин. Опитвам се да пиша стихове и понякога успявам. То се знае, че ги посвещавам на нея; казват, че били доста наивни, но не ме интересува. Понякога рисувам лицето и; вече зная какво е нейното лице, защото съм го сънувал многократно. Тя е особено красива нощем. Виждам я, когато преминава зад облаците и наднича в прозореца ми. Това е една съвсем дребна звездичка в съзвездието Дева – вече разбирам от съзвездия. Другите не го знаят, но аз го зная. В главата ми кънти непрекъснато една мелодия; чувам я в полунощ и зная, че тя ми пее, защото Карис е някъде тук. Не е лудост, не е. Карис не може да е мъртва и аз не може да съм луд. Зная това със сигурност, защото я видях по време на Задушница, когато бях тръгнал да търся гроба и. Това е последното място, където все още не бях проверявал. И, разбира се, я открих. Отначало видях един бял силует, който постепенно се материализира и тя се появи от нищото. Още преди това знаех коя е, защото съм я виждал многократно насън. Същата Карис, но не като бебе, а като красива жена. Много години минаха от тогава и това е понятно; знаех си, че ще я намеря, знаех си. Не ме изненада и обстоятелството, че тя рисуваше. Имаше статив, палитра и всичко необходимо. Веднага ми се проясни това, защото точно така съм си я представял през цялото това време, докато я нямаше. Освен това абстракцията, която рисуваше ми беше съвсем позната; отдавна ми се мяркаше идентична картина. Не се изненадах и от факта, че на паметника, до който беше седнала със своя статив имаше фотография със същото лице; очевидно бях очаквал подобен резултат, защото го възприех като обикновена подробност. После ми направи впечатление, че гробището е необичайно пусто и паметниците се губеха в далечината, сякаш целия свят е едно безкрайно гробище.

Тя веднага ме посрещна и се усмихна. Трябва да отбележа, че това беше най-красивата усмивка на света и никога не съм си представял нещо по-различно, точно такава съм я виждал по време на заледяването, а  ледове, които бяха напластени някъде дълбоко, започнаха да се оттеглят към периферията.

-         Очаквах те – рече тя, оставяйки четката и престъпи към мен, а аз си помислих колко и отива този скромен тоалет; направи ми впечатление именно тоалета – една обикновена рокличка и блуза – макар че никога не съм обръщал внимание на подобни неща.

-         Зная – отговорих аз малко объркан и се чудех дали е истина всичко, което се случва или съвсем съм превъртял – зная, но се опасявам, че идвам късно.

-         Идваш навреме – забеляза тя – тъкмо довършвам картината.

-         Има нещо познато. Виждал съм я вече.

-         Да, разбира се, защото тя е твоя; аз само нанасям контурите.

-         Но аз никога не съм рисувал.

-         Това изобщо не е важно – прекъсна ме тя – както не е важно и онова.

Тя посочи собствения си образ на надгробния камък и добави замислено:

-         Всъщност, кой знае дали е така.

-         А кое е важно?

-         Важно е това, което е в тебе. Аз виждам там много картини – едни пеещи абстракции. Те искат да излязат навън и да хванат сърцата. Пусни ги! Чувам стихове, които се задушават от болка, пусни ги! Чувам музика, която залива тротоарите – тя е същата. Всичко това е там вътре, събрано на топка и търси изход, но докога? Ти нямаш право повече да ги държиш затворени, чуваш ли!

-         Не мога – отговорих аз съкрушено – не мога.

-         Ти знаеш, ти можеш. Те ще те принудят да го направиш, защото не е възможно да издевателстваш повече над тях и над себе си.

-         Опитвам се, но не успявам. Появяват се гротески. Движат се с патерици и скимтят. Това не е същото, което бих искал.

-         Те ще запеят и ще затанцуват, но ти ще минеш през чистилището. Това е една Голгота – твоята – и когато се появи светлина в дъното на тунела, пясъкът ще е изтекъл. Но друг изход няма.

-         Подобна перспектива някак си ме натъжава. Бих предпочел едно съвсем обикновено и съвсем човешко щастие – възразих аз.

-         А кой го е отнел?

-         Не зная. Вероятно има някой, който определя съдбите.

-         Мислиш ли, че онзи, който има собствена банкова сметка и собствена съпруга е много по-щастлив от един творец?

-         Вероятно е така. Творецът винаги броди из един призрачен свят, докато примитивът си има своите скромни предпочитания. И е щастлив, когато спечели от тотото, когато рибата кълве или неговият любим футболен отбор е победил.

-         Привидно е така. Но може ли това да се сравни с щастието на един композитор, когато в залата отзвучи последния акорд и публиката е станала на крака, за да аплодира изпълнителя. Какво може да бъде сравнено с изпепеляващото щастие на Ван Гог, втурнал се сред жаравата на Звездното небе или на Достоевски, задъхващ се и халюциниращ сред мъглите на Петербург?

-         Но това е една много тъжна екзалтация – забелязах аз, все повече осъзнавайки, че разговарям със себе си – щастие в страданието.

-         Така е – потвърди тя – така е, но ще трябва да преминеш през този етап. Аз ще бъда с тебе. Винаги и навсякъде.

-         Зная. Виждам те непрекъснато около себе си. Ти си Карис – вероятно пратеница на съдбата. Но идваш от други светове и аз не мога да те докосна. Това е мъчително.

-         Дойдох заради тебе. Ти си от избраните. Виждам го в очите ти, защото там е запечатано всичко. Но да вървим; имам за тебе подходящ сценарий.

И тя тръгна по алеята между паметниците, а аз я последвах, защото нещо ме дърпаше нататък. Искаше ми се да я прегърна, но не можех да си го позволя, защото се страхувах, че ще се разпадне или внезапно ще се събудя и наоколо няма да има нищо. Вървяхме дълго, а паметниците ставаха все по-масивни, стърчаха някак неестествено в дъното на хоризонта и постепенно се преляха в огромен каменен град с безлюдни улици и площади, сякаш се лутахме из пейзажите на Де Кирико. Там се откри един замък (кой знае откъде се взе) и ние влязохме в него. Това беше много красива сграда с безброй коридори, зали и скулптури. Отвътре долиташе музика, която постепенно се усилваше и после попаднахме в една зала, където бе разположен самият оркестър. Но салонът бе празен и ние се оказахме единствените посетители. Веднага проумях, че концертът е предназначен само и единствено за нас. Не беше трудно да позная и музиката. Това съм го чувал хиляди пъти през самотните си нощи, когато ме нападне тъга, а мълчанията надничаха зад всеки ъгъл. Но там – в паузите след всяка тишина прокънтяваха акордите – същите тези, които сега изпълваха залата и се разбягваха  из сводестите коридори на този великолепен замък, който също ми се е присънвал, а след тях се втурваха отблясъци от светлини и рими; всичко беше прекалено красиво, за да бъде вярно. Музиката ту се усилваше, ту стихваше; прозвучаха множество малки пиеси, които поразяваха със своята изящност и имаха съвсем завършен вид, за разлика от онези, от които нощем улавях само отделни фрагменти, проблясващи метеорно и изчезващи сред мъглите, а аз напразно се опитвах да ги възпроизведа. Вероятно някой ги беше сглобил и оформил, но кой ли го беше направил, кой ли беше? Ясно. Не може да е никой друг, освен тя – Карис!

Почувствах ръката ù, която ме докосна; а докосването беше съвсем истинско и съвсем топло; навсякъде запълзяха токове и някакви виолетови пейзажи лежаха наоколо; не ми се иска да полудея точно сега – не. Очите ù бяха тъмни; в тях се оглеждаха бездните, сякаш виждаше през мен, а аз бях гол и прозрачен. Опитвах се да не извикам.

-         Не говори нищо! – каза тя тихо – Не говори! Слушай!

... Те идваха от много далеч – в една много ранна младост, когато се загнезди първата тъга и аз се хвърлях към себе си, за да търся изход, но изход нямаше. Някои от тях бяха преминали неусетно, други бяха оставили отпечатък, но и едните, и другите – изчезнали отдавна от всеки спомен, сега се завръщаха съвсем бавно като на магнитен запис,  движейки се назад по една много тънка спирала – все по-кратки и все по-болезнени до самото начало, където гаснеше очарованието на детството.

-         Кажи ми – настоявах аз – кажи ми истина ли е това или сънувам? Не ми се иска да свършва.

-         Не се вълнувай! – окуражаваше ме тя и в очите ù се напластяваха кадифета от нежност. – Това не свършва никога; напротив – сега започва. Погледни!

Тогава като с невидима палка музиката стихна, а от високоговорителите прозвучаха стихове. Един топъл женски глас – и това бе тя – рецитираше нещо забравено – все същото онова, което някога и някъде прескачаше фрагментарно във вид на цветни петна и сънища – всичко, което бях загубил и пропилял, придобиваше завършен вид, а през един огромен екран преминаваха те – мълчанията в безкрайна поредица – натрупани  в мислите ми и притихнали. Но те нямаха образ; бяха само символика – отломъци от една необятност – светлини, сенки и копнежи. Смях и тишина.

Отново се опитах да получа отговор:

-         Обясни ми – замолих я аз – обясни ми!

Тя хвана ръцете ми с малките си длани и много внимателно се вгледа в очите ми; все имах чувството, че ме изучава или чете мислите ми, а съмнението, че съм прозрачен не ме напускаше нито за секунда. После заговори, а миг преди това всичко бе стихнало и се чуваше само нейният глас – топъл и кадифен – но идваше  отдалеч, сякаш не беше тук, а в друга галактика.

-         Ще бъде – обясни тя. – Всичко това ще бъде и ти не можеш да избягаш от съдбата си. Там някъде зад всички изпитания всичко е уточнено с подробности – тези неща съществуват, те са известни и твоето име се повтаря заедно с тяхното повторение,  следователно не е възможно да останат неосъществени. Програмата за бъдещето го изисква и ти не можеш дори да умреш преди да завършиш започнатото. Това е недопустимо за една предопределеност. Ти трябва да го приемеш като даденост и да се радваш, защото си между избраните, с чието име е свързано духовното изграждане на мнозина – техния живот и съдба. Ти си своеобразен Прометей, предопределен да дарява нещо от себе си, поради което, прикован към своята скала. Такава е съдбата на всички, от които хората се нуждаят, а следователно жертвата е оправдана. Ти ще получаваш любов, ще получаваш и рани, а това е едно от следствията, чиито първопричини са известни. Ти ще бъдеш поругаван, ще бъдеш и възвеличаван, но това го изисква логиката на събитията. Ще познаеш и възхода, ще познаеш и падението, но падението ще бъде лична съдба, а възходът – съдба на други, които нито познаваш, нито е нужно да знаеш. Ти ще преминеш през болести и страдания, но те няма да ти попречат да извървиш своя път и предоставиш своя принос за тези, които го очакват. Ти няма да живееш дълго, но достатъчно, за да изпълниш предназначението си, така както е предвидено в програмата за твоята реализация. Ти ще умреш беден и забравен и едва след смъртта си ще получиш това, което ти се полага приживе, но такава е прогнозата за всички, които по някакъв начин се намесват в изявите на боговете. Ти ще получиш живот след смъртта и това ти се полага, съгласно клаузите на договора между Бога и Сатаната. Ти ще бъдеш охулен, ще бъдеш  и признат и твоята памет ще се ползва с преклонение от поколенията. Аз ще бъда с тебе неотлъчно сега и винаги, а когато дойде уреченият час, ще те посрещна, за да извървим заедно остатъка от вечността. А сега си върви, защото те чака работа!

И тя си тръгна без да се сбогува, така, както се бе появила от нищото; видях чезнещия и силует в дъното на коридорите  и тогава тази болка от ляво отново ме споходи; успях само да извикам: „ Карис!”, но дори не чух собствения си вик, защото нещо ме душеше, а наоколо ставаше все по-тихо и по пусто. Бях като зашеметен; не направих дори усилия да я догоня; връзката се скъса и в следващия миг осъзнах, че наоколо няма никой, че може би сънувам, защото се намирам до същия онзи гроб от самото начало (кой знае как съм попаднал на това място), а от фотографията ме гледа същото онова замислено лице със същите тъмни очи, които надничаха в  сънищата ми и ме хипнотизираха.

Тогава отново се загнезди тъгата, чието присъствие доминира във всичките ми делници и която бе сложила неповторимия си отпечатък върху цялата ми съдба. Тръгнах си с потискащото усещане, че съм загубил нещо или, че съм намерил нещо, или нещо  предстои. Не можех да се освободя от натрапчивото очакване, че в следващия момент тя отново ще се появи сред стърчащите гробове, защото долавях нечие неизменно присъствие и очите и продължаваха да ме гледат някъде отвътре с внимателно съчувствие.

Стори ми се, че се лутах дълго докато стигна до изхода. Когато там се появи погребалната процесия, аз вече знаех кого погребват. Дори сякаш не се развълнувах особено, дори не страдах, защото ми беше ясно, че всичко това е импровизация, измислена от някой с неясна цел, а истинските събития са отдалечени в някакво незримо бъдеще, до което засега нямам достъп. Но всичко, което виждах, се вписваше по особен начин в рамките на предопределението, така че подобни събития не можеха да ме изненадат. Приближих се и погледнах, но се получи същото, което очаквах.  В отворения ковчег между цветята лежеше тя, а лицето ù изглеждаше все тъй красиво, както винаги съм го виждал – дори не загубило нищо от свежестта си. Стори ми се, че миг преди да си тръгна, нещо мръдна в миглите ù и тя ми се усмихна, а в края на процесията забелязах един бял силует, който я следваше.

Р

*      Персонажи от  старогръцката митология. Жени – пожертвали се, за да спасят живота на любимия.