За да си спомня какво се случи, трябваше да изпия поне кило вино и тогава нещо смътно проблесна. Виното е пивко и е от новата реколта, но няма време да го чакам да отлежава, защото до тогава не се знае дали ще съм още жив. Вече бях я забравил тая история и се намериха парчета в някаква стара тетрадка, която случайно не съм изхвърлил. Понеже с остаряването пропорционално изглупявам, а напоследък съм и влюбен в някаква илюзия, която сам си измислих, та се сетих, че в едно друго прераждане, вероятно сме пили с Пигмалион от същото вино и също така глупаво съм се смял над себе си, защото всяко влюбване е достатъчно смешно, а всеки Пигмалион – достатъчно глупав. Не можейки да преодолея отчаянието, аз го подхранвам по подходящ начин, самоизтезавайки се в някакъв мазохистичен комплекс до пълна изнемога и търсейки разни свои истини, които колкото повече намирам, се оказва, че все повече са непотребни. Имам чувството, че онзи, чиято съдба по странен начин е свързана с моята, е умрял или непрекъс ...