Чудно е през месец май. Времето е толкова динамично, че в един ден може да те грее слънце, да те намокри дъжд, да се скриеш от градушка или силен вятър. И на следващия ден все едно, че не е имало нищо. Това е последният пролетен месец. Всичко, което март и април не са успели да събудят, сега отваря очи и се наслаждава на топлината на живота. Това са любимите дни на учениците от първи клас, защото учебната година завършва и започват игрите. 
Беше средата на месец май. Пред едно от училищата в малкия град, бе паркирал автобус. Пред него се бяха събрали много хора. Денят на дългоочакваната екскурзия беше дошъл. Майки и бащи прегръщаха децата си, които едно по едно влизаха в автобуса. Учителката им ги преброи, погледна към момиченце, останало последно и каза:
-Хайде, Деничке! Трябва да тръгваме.
Детето прегърна още веднъж майка си и прошепна:
-Мамо, аз ще броя колко часа остават докато се върна при теб.
Седемгодишното момиче избърса сълзичка, спуснала се по лицето й и се качи в автобуса. Децата бяха допрели нослета в стъклата и махаха с ръце на своите родители. Рейсът тръгна и учениците се облегнаха на седалките.
Екскурзията, органзирана от училището бе до съседен град, до който се стигаше за по-малко от час. Имаше забележителности, които децата не бяха виждали досега. Автобусът се движеше по главния път, когато едно от момчетата вдигна по навик ръка.
-Кажи, Ваньо! - каза учителката и се усмихна. 
-Госпожо, защо тези неща, които са наблизо се движат бързо, а тези отзад, почти не мърдат?
Младата жена се приближи до детето и отговори:
-Това са неща, които ще учите в следващите години, но аз ще ти обясня. Когато някой е близо до теб, не усещаш как минава времето, нали? Например с твой приятел съученик, когато играете. А когато е далеч, да речем лятната ваканция, дните идват бавно, все едно стоят на едно място.
Момчето се усмихна и погледна отново през прозореца. Автобусът спря на голям паркинг и шофьорът отвори вратите. Децата слязоха едно по едно, а след тях и учителката. Тя ги подреди по двойки и тръгнаха по тесен тротоар. Пресякоха голяма улица и влязоха в парк. Първокласниците с удивление гледаха подредените в различни форми цветя. Докосваха ги. Радваха се на цветовете и на чистия въздух. 
-Как миришат тези цветя! - каза момиченце от групата.
-Не се казва "миришат" - рече учителката. -Може да мирише и лошо. А когато усещаш, че е хубаво, тогава се казва, че цветята ухаят.
-Да, госпожо! - отговори детето. 
Децата се наслаждаваха на всичко, което природата бе подарила на земята. Няколко облачета си играеха над тях и лек ветрец галеше немирните коси на малчуганите. Времето стана задушно. Вятърът бе спрял, а облаците, боядисани в тъмносиво се бяха надвесили над парка. Едри капки спираха в ръцете на децата. Заваля дъжд. 
-Хайде, деца! Хайде да се скрием от дъжда! - каза учителката.
Групата от първокласници се запъти към беседка, където щяха да намерят сушина.
-Госпожо, госпожо! - провикна се Ваньо. - Деница е там, при цветята.
Учителката подкани децата да влизат в беседката по-бързо и се върна при останалото дете. Тя видя сълзи в очите му. Хвана го за ръка и каза:
-Хайде, ще се намокриш!
Деница не откъсваше очи от цветята. Вървеше напред, без да гледа пътя.
-Госпожо! - каза тя. - Сега като вали, като капките удрят по листата, цветята ще ухаят ли пак? Ще живеят ли? Ако трябва да извикаме тате, той може всичко. 
Учителката избърса сълзите на детето, които се бяха слели с дъжда. Влязоха в беседката при другите деца. Деница седна в скута на младата жена. Когато детето се успокои, учителката тихо каза:
-Деничке, а и нека всички чуят, цветята, както и хората имат нужда от вода. Ние пием от чешмата, а цветята утоляват жаждата си от дъжда. И когато падат капки върху тях, те не умират. Дори е по-добре, защото водата им помагат да растат и да станат красиви.
Децата гледаха към оградените с камъни цветя и сгушени едно в друго мълчаха. За първи път се сблъскваха с природна стихия и може би разбираха, че техните капризи са нищо, в сравнение с бурята. Дъждът бе близо до тях и не след дълго, облаците поеха по своя път, на дуго място, където щяха да полеят жадните растения.
Деница показа ръка извън беседката, видя че вече не вали. Обърна се към учителката и извика:
-Госпожо, ето, не вали, дори напече слънце!
Детето се втурна към цветята. За секунди изтича до градинката в парка. След Деница тръгнаха и другите деца. Учителката дойде последна и се доближи до момичето, което докосваше мокрите цветя. Слънцето галеше лицето на детето. Капките по листата изсъхваха заедно с детските сълзи.
-Госпожо! -каза Деница. - Цветята отново мири... Ухаят. Госпожо, живи са, вижте! 
Учителката погали момичето по косата, усмихна се, хвана я за ръчичката и двете заедно милваха свежите цветя.
-Видя ли? -каза младата жена. - И след дъжда, цветята ухаят. Ароматът им дори се носи надалеч. То е като вас, деца, ние ви даваме знания, мама и татко ви възпитават вкъщи, а вие ухаете на доброта. Ароматът на думите, на които ви учим, ще докосва хората и те ще ви обичат. Така, както обичаме цветята, нали?
Учителката подреди децата по двойки. И те, хванати за ръце вървяха след нея по красивите алеи в парка. 
Усещаха аромата и на други цветя, които бяха близо.
Аромат, който щяха да срещат и занапред в живота си.
Ухание на доброта и красота.

Явор Перфанов