Вече е време. Затъмни се. И светлината – такава като през тензух се рони, рехава, разбита; животът не спи, така знам аз, спи само сънят.

     Да, така ми се струва да е. Но аз по-добре да вървя.

     – Остани, майко! – стана синът. – Има още време. Къде ще идеш?

     Няма никъде да ида. Ще си остана сама. Просто искам да си ходя. Кой знае къде. Друмища – много. Всичко е никъде, щом не е дом. Но не искам да живея при теб.

     – Това са силни думи! – Той почти се разплака, прочете мълчанието. Поразходи се в стаята. – Какво толкова? Различен съм! Поколения ни делят. Аз обичам мангизите. Жените. Живота. Така съм устроен. Щастлив съм.

     Не ни делят поколения, а връв. Която я откъснаха от мене. Ако знаех, че другият край ще е така... и такъв... Ех. Не знам. Отивам си.

     – И къде бре, майко? Ти няма как да живееш сама.

     Сама ли? Това е жилището на баща ти. Той го купи. Беше наш дом. Преди да умре. Сега вече е апартамент. Кочина. Да беше се оженил поне, сине. Но коя ли ще те вземе такъв? Обичаш живота, така ли? Тази любов едва ли е взаимна.

Възрастната жена огледа наоколо и видя, че пердетата отдавна не бяха почиствани. Преди ги переше напролет, оставяше ги да изсъхнат на простора, да са чисти за Великден. Когато не беше сама.

     Това беше дом – допълни. На глас.

     Синът скочи:

     – А нещо за спомен? Майко, вземи огледалото. В него баща ми се гледаше, когато... Нищо ли няма да вземеш?

     Да, баща ти се гледаше в това огледало. Само сутрин и само веднъж. Нека остане при тебе. Това огледало отразяваше нещо... Колко малко приличаш на него. Баща ти се бръснеше рядко. За това само му служеше това огледало. Иначе, когато искаше да се види, ползваше очите ми. Боже! Прати ме при него! Такива вече не се раждат. А аз не можах да родя негово копие, а не това доволно от себе си устройство. Щях да съм щастлива дори и само за това, ако да бях родила...

     – Сбогом, майко. Щом така си решила. Аз съм устроен. Не зная ти накъде си тръгнала... На вилата ли? Няма значение. Няма как да разбера. Ти само мълчиш. Приличаш на... татко.

     Довиждане, сине. Не аз приличам на татко ти. Той е в тебе, но защо... защо ти не си в него? Как обичах баща ти, колко влюбена бях... Защо поне малко не изпитвам това и към теб? Той беше мъж, беше опора, твърдина. Обичах да слушам как диша нощем. Знаеш ли какво означава това? Да искаш да вдишваш дъха на този вълшебен мълчаливец, който знае да обича без думи?

     Старата жена седна да помисли, преди да тръгне. Събра челото си в длани и дълго стоя без да мърда.

     В същото време това огледало, напукано, със сиви вени по стъклото като из под кожата на мъртвец, с ръжда по краищата и нащърбено точно по средата, то отрази как двете му половинки стъкла се разделяха – всяко от тях сякаш излъчваше нещо различно от цялото и странеше от него. Стъклото избухна в куп стъкълца. Защото искаше да отразява всичко. Или нищо. Или пък защото синът го блъсна без трезва причина.

     Разбито ли беше?

     Едно стъкълце видя как стара жена, наведена и немощна, с бяла забрадка и с бяла коса, си отиваше. Не се сбогува, само плътно затвори вратата след себе си.

     Друго видя как младият щастлив мъж се напиваше. Не наливаше алкохола в чаша, направо от бутилката гълташе. И по някое време то го забеляза да става и да отваря външната врата, да се оглежда трескаво и тъжно и да я оставя открехната с някаква мъглява надежда. Да влезе баща му, със своето ведро, спокойно и топло мълчание. Или да се върне майката, сигурно. Така си мислеше това стъкълце, докато наблюдаваше движенията му; то не вярваше, че този човек е щастлив.

     В огледалото, напуканото, останаха много стъкълца, които гледаха живота или това, което беше натрошено от него. Те бяха любопитни. Частичките им се разпиляваха по пода и се надяваха мъхът и прахта да ги съберат отново.

Но отразяваха едно и също. Толкова много стъклени очи видяха тази раздяла, че поотделно се надяваха да съзрат нещо родно, топло и общо. Което тях самите да приобщи и събере. А не го видяха.

     Защото го нямаше.