Най-голямата емоция в стопа бе на другата година. Вече завършвахме гимназия. За празниците десетина човека, преди всичко от нашия "И" клас се вдигнахме за  Търново. Пътувахме срещу първи май с влака, на гарата валя сняг на най-големите парцали, които съм виждал. В купето Емо Манев дънеше китарата, псуваше на всяка втора дума, "копеле, ще си изкараме много гот". Думата копеле не слизаше от устата му.

              В Търново кацнахме сутринта в хотел Янтра, голям зор бе да ни настанят. Нямахме резервация. Втората вечер спахме в един апартамент, сега офисът на фирмата, в която работя, е на тридесет метра от него. Не го помня къде беше точно, освен, че бе на партера.

               От цялото прекарване вечерите бяха най-свежото нещо от уикенда. Първо "Света гора", елитен ресторант за онова време. Сега е развалина. На хълма се качихме с Арсения, останалите се натовариха на такси. Изпуснаха много, хълмът е чудесен и днес. Ние пък изтървахме местата около масата, снимката показва цялата група. Емо Манев, Красимир  Марков, после Косьо, бе си довел маце от някъде. Веско Харизанов на първа линия, Кинчето и Гришата, Бижара със Гого артиста, разбира се. Тогава той се снимаше във филма "Сбогом, приятели" и бе много важен.  На предна линия Нелата, с къса пола, както винаги. Ние с Арса сме седнали зад едната страна, не ни пукаше обаче. На снимката го няма само Валентин Василев, той имаше род в Търново и бе закъснял.                

         Другата вечер в бара на хотел "Етър" профукахме всичките пари. Щяха да ни прибират двама татковци на някои от нас с две коли до София.

                Беше неделя. Групата се сбогуваше, трябваше в понеделник да бъдем на даскал. Нещата за мен обаче се развиха другояче. Нямаше място в колата за един от нас, която дойде да ни вземе. Аз се жертвах, дадоха ми около лев, колкото струваше автобусния билет до селото, където чакаше другата кола. После щеше да е лесно.

                Рейсът беше препълен, шофьорът не ме качи и аз останах в Търново с един лев, вече гладът ме гонеше яко. Мислих не повече от пет минути. Посоката бе Габрово, оттам спасителния с роднините Казанлък. Вървял съм доста, около двадесет километра, вече ми стана ясно, че са ме изоставили. Знаеха, че нямам пари, но групата е по-силна от един, все ще се оправи някак. Така са си мислели.

                 Около четири  часа след като тръгнах, извадих късмет, стопът потръгна. В Габрово на автогарата бях около шест часа, свечеряваше се. Рейсът тръгваше в седем за Казанлък, но на сутринта. Бях съкрушен. Опитах се безуспешно да си продам скапания часовник. После пак на шосето. Този път чаках не повече от пет минути. Едно семейство със шкодичка ме взе. Бяха прали черги на "Етъра". Идваше ми да ги разцелувам.

                 В Казанлък си взех билет за Черганово - стотинки беше. После останалото за сандвич  и лимонада, бях вече по-добре. След час вечерях при баба ми най-сладката манджа. Това е маслини с пресен лук. Чудесна е.

                  Та оттогава мойто прибиране от Търново до София нещо трудно става, така двадесет и пет години съм болярин. Май че вече съм по-малко софиянец, отколкото търновец.

              Десетина дни преди казармата, началото на септември същата година заминах за морето. На автостоп и сам. Бях вече с немалък опит, а и сам е по-лесно. Хари ме извика на "Дружба", чудесно ще е, оптимист както винаги. Имах тридесет лева в джоба, на Ботевградското ме качи след доста чакане камион за Пловдив. Какво пък, вместо при Хари, ще отида в Созопол, Митко  Влаев и тайфата от Лозенец бяха там. Бебо, Владо Томалевски и сестра му, цялата улица "Елин Пелин" се беще изселила на късно море. Тогава септември не бе толкова популярен, това му харесвахме на сезона. Спокойствието.

                   Още в началото на пътуването обаче този тип, дето въртеше геврека, ме накара да съм нащрек. Спря на някаква малко площадче и накупи шоколад "Крава" и банички за  цяла рота. Този не е със всичкия си, веднага му разбрах намеренията. При все, че и сега не са ми ясни как стоят нещата, а и не искам да ми се изяснят. Като не проби с покупките, предложи да си наберем сини сливи от някаква градина до пътя. Аз му креснах, не ща ти сливите и той малко се вразуми. Беше чак до Бургас, излъгах го, че съм решил да остана в Пловдив. Така се отървах от мазната му физиономия. Малко ме беше шубе, но с това приключи.

     После замръкнах в Карнобат. Трябваше да спя в хотел. На сутринта стопирах една линейка до Бургас, още групата реанимираше в палатки на Харманите, когато ги събудих.

             Созопол е готино място, но Хари е по-готин и на другата сутрин поех за Варна. Сега с нищо не си спомням това пътуване, значи е било перфектно. Хари беше с майка си на почивна станция, аз се установих в лозята на Виница в една вила, не бе проблем разстоянието до плажа за мен. Цялата почивка изкарахме в бар "Каменното цвете". Музиката на Криданс беше на висота там, ромът сруваше стотинки. Компанията бързо набъбна. Не липсваха и гаджета. Около Хари си е винаги така. 

          След седмица трябваше да се прибирам. Бях си оставил няколко лева за влака до София. Нямаш проблеми със стопа, ми каза Хари. Първо превърнахме влаковия билет в ром. После той взе още десетина лева от майка си за мен, които също профукахме.

            На сутринта тръгнах пак само със стотинки в джоба. Стопът ме изкара до Плевен. Това ми беше достатъчно. Целия път взех наведнъж, хласкайки главата си в таблото на вартбурга, с който се влачех цял ден. Толкова ми се спеше след дългата нощ, в която се редуваха рома с ритмите на рока.  Моят приятел от осма гимназия, математикът Зари бе от Плевен. След като си отпочинах, ми купи билет за влака и така на 15 септември влязох в Спортната школа.

          Сигурен съм, че ако там имаше дисциплина "Стоп", нямаше да има по-добър от мен.

           15.02.2007                                                    Любомир Николов