Лято е.
Станахме рано, днес баба ми обеща да ме вземе с нея, когато отива на работа, и затова бях в еуфория. Бягах насам-натам, а тя се опитваше да среше къдриците ми, но те настоятелно се бунтуваха на опита ѝ да въведе ред.
Тръгнахме към голямата бяла сграда в центъра, разбира се, с подскоци... така де, аз подскачах, а баба се опитваше да ме контролира.
- Бабо, усмихни се, отиваш на работа! Може ли така намръщена да ходиш, ще уплашиш хората.
- Като знам, че оня шишко пак ще ми мрънка...
- Кой е шишко, бабо?
- Нали ми обеща да не задаваш въпроси през 5 мин.? Хайде, че ще закъснеем.
Стигнахме до бялата сграда, тук работеше баба заедно с други хора и шишкото също. Стената, точно до входната врата, беше цялата облепена с бели листи, на които се виждаха разни черно-бели снимки.
- Ехе, колко много портрети! Чакай да огледам за твоя. - вълнувах се аз.
- Бобо, ама твоята снимка защо не е сложена тук? Да не би да си наказана за нещо?
Баба се хвана за главата, чудеше се как да ми обясни, че тов ...