-Получаваш паник атаки, не можеш да седиш на едно място, имаш мисли за самоубийство… Обсесивно-компулсивно, а може би ADHD?
" Някакъв глупак, следващ психология, започнал да ми обяснява как да се справя със себе си. Майната му!"
-Какво те кара да се чувстваш зле?
-Нищо и всичко едновременно. На настроения съм. Просто не мога да ги понасям…
-Кои?
"Защо ли трябваше да му отговарям? Можех да слушам Пинк Флойд на слушалки ,вместо това, и да се клатя напред- назад, както правех винаги."
-И освен това си асексуална?
-Тъй си мисля, май. Ти защо ме разпитваш толкова?
-Нали следвам психология. Трябва да разпитвам всички, за да се науча.
"Кретен"
Иван стана и ми направи знак, че ще си върви.
Гаджето му ми бе приятелка и знаеше за паник атаките ми. Понякога се вбесявах толкова, че не можех да дишам. Мразех я за това, че е наясно с това. Не, по-скоро я мразех, че вижда нещо нередно в това.
Каква идиотска идея! Да говоря с този малоумник, като знам, че ще започне да ми говори нелепи неща. А уж беше дошъл, за да вземе само една пратка.
Затръшнах вратата след него. Добре, че си тръгна! Психолог ще ми става, еей!
Вечерта ме обля гореща вълна. Спомних си минали моменти от детството. Спомних си разочарованието, което изпитах, когато една дългоочаквана екскурзия с класа ми до Сините камъни се провали. Бях на 12, а разочарованието, което последва, сякаш ми откъсна парченце от сърцето.
След разтурянето на екскурзията, в продължение на седмици се будех с насълзени очи и разтуптяно сърце. Сънувах как със съучениците ми се смеем в автобуса. Цяла година очаквах това! А се провали!
Станах, за да изпуша цигара. Ледена пот обливаше челото ми. Треперех, както след кошмар.
"Енергия, енергия! Имам толкова много енергия! Имам толкова планове, а никога не се осъществяват. Ама, че съм карък! Карък, карък, карък. "
На другия ден се срещнах с Катя.
-Ванката ми каза, че просто си внушаваш. Нямаш всички тези болести, които си изредила.
-Знам, знам…
Катя започна да говори за проблемите си. Изслушах я внимателно. В даването на съвети ме биваше много.
Следобед ми стана много весело. Цял ден бягах като луда из университета и говорих с всички с приповдигнато настроение. Животът е толкова прекрасен! Всичко е смешно, смешно е!
"МАМКА МУ! МАМКА МУ! Мразя се! Десет часа писах това есе, а накрая разлях кафето си върху него. Нищо не се чете. Мамка му! "
Нервна криза, не можех да дишам. Счупих една ваза. И без това беше стара.
На сутринта се тросках на всички. "Какво ти е, какво ти е?" Знаят, че съм на настроения и пак питат!
"Тъжно ми е! Господи, колко ми е тъжно!"
Сънувах кошмар. Спомних си за боя, нанасян от леля ми в продължение на години. Удряше главата ми в плочките на пода и крещеше в несвяст.
"ИЗРОД! Мълчи, изрод! Ти нямаш право на мнение. Ти ще мълчиш, ще мълчиш! Умри, умри! Ти си изрод, ти си ненормална!"
Можех да й отвърна. Не го направих.
" -Татко, леля ме бие.
-Значи има причина. Ти защо се държиш така, а? Защо си лошо дете? Защо другите деца не плачат? Защо другите деца учат и внимават в час? Защо другите деца не се клатят като теб? Защо другите…"
Прав беше. Прав…
Отидох на клуб. Катя ми беше казала, че трябва да започна да излизам повече, за да си намеря някой. Аз обичах да излизам, но не исках просто някой. Толкова много изисквания имах.
Един симпатичен младеж ме заговори. Не го чувах и заради това излязохме навън. Той ме почерпи с цигара и ме пита за името ми. Каза ми от кой град е, къде следва…
- Хей, би ли ми казал какво е твоето мнение за тази мисъл: "Страданието е позитивният елемент в този свят, макар да е единствената връзка между света и позитивното." Онзи ден четох Кафка и си зададох много въпроси. - не очаквах да ми даде кой знае какъв отговор.
-Какво, какво? Кафка ли? Звучи смешно. -младежът се разсмя и ме погледна недоумяващо- Ти нали се шегуваш? Не се правиш на много умна, нали?
- Не, просто исках да видя различно от моето мнение.
Той хвърли цигарата си и я смачка с обувка. Същото направих и аз.
-Искаш ли да те заведа в моята квартира, а? - звучеше подпийнал
-Естествено, че не. - засмях се
-А за какво си говорим?
-За Кафка.
-Не знам кой е пичът. Не ми и дреме.
-Правилно. На всеки му дреме за различни неща. Ти знаеш ли, че аз много псувам? А знаеш, ли че мразя секса? Дори не знам защо съм на дискотека. Тук пускат чалга. Слушам я понякога, но тук постоянно ми говорят за квартирите си. А знаеш ли, че Достоевски е моята зодия? Ти каква зодия си?
Младежът не успя да ми отвърне. Повърна в краката ми.
До тук с намирането на сродната ми душа. Твърде много изисквания.
Но пък ми беше много забавно. Наистина много забавно. Посмях се, да. В същото време ми се искаше да забия брадва в нечия глава. Но и това би изглеждало забавно. Представях си как извънземните гледат сега всичко това отгоре. Да забиеш брадва. Забиваш я и кръвта изтича. Мозъкът се пръска. Всички тревоги си отиват.
"Аз съм изрод, наистина. Всички това ми повтаряха. И бяха прави. Другите деца не правят така…"
Толкова неща исках да изпиша, а не ми достигаха думи. Исках да приключенствам, исках да яздя напред към красивите магични поля. "Свобода, свобода! Не съм на мястото си в този свят!"
" Страх ли? Не, аз не се страхувам. Аз се гневя. Дробовете ми прогниват от гняв. Сърцето ми спира. Несправедливостта е навсякъде. Защо не мога да го превъзмогна? Да, несправедливостта е навсякъде. И какво? Животът е това -живот. Аз съм някоя, ти си някой. Мъртвешки стон дочувам аз. Аз съм мъртва, ти си мъртъв. Аз съм жива, ти си жив. Реалност ли е всичко това? Къде съм аз, къде?"
Катя имаше много търкания с гаджето си. Постоянно й говорил за собствените си проблеми. А тя пък му говорела за нейните проблеми. В крайна сметка, никой от двамата не разбрал за проблемите на другия.
-Мисля да го зарежа. - хлипаше тя - Не се разбираме нещо.
- Не знам. Винаги ли трябва да се разбирате нещо? - тя ме погледна изкосо. Да, определено трябваше.
Онази нощ беше много студено. Вратата на терасата ми бе отворена. А аз се страхувах. Призраци, демони и такива неща. В тъмното всичко можеше да се покаже.
"Но демонът е вътре в теб, вътре в теб е и дълбае."
"Животът наистина е хубав. Тези дни ми се случват все хубави работи. Само дето страдах толкова време! Сега ще се наслаждавам на живота и повече няма да се тормозя! Всичко е наред, всичко е наред!"
"Отново провал. За кой ли път. Всичко уж е добре, а накрая се разочаровам. Не. Ще се разплача. Не искам да пиша повече, ще се разплача. Разочарование, разочарование! МАМКА МУ!"
Е, и без това огледалото беше старо.
-Запали една цигара, приятелю, и нека пушим заедно. Може и да не говорим. - Краси бе умен човек и с него винаги можех да си говоря на по-дълбоки теми. Освен това, бе и пушач. Че да си сам пушач в разговора е наистина ужасно.
-Много си весела днес, а?
-Тц. Не бих казала весела. По-скоро имам настроение за цигара и разговор с добър приятел.
-Прочете ли онези книги, дето ти ги дадох?
-А! Съвсем ги забравих!
-Няма да си ти, ако не ги забравиш. Е, нищо… Малборо ли е това? Какво стана със "само тънки цигари и нищо друго"? - той се усмихна. Усмивката му бе наистина усмивка, на която можеш да имаш доверие.
-Малборо ли пуша? Въобще не съм и забелязала.
Смяхме се. Наистина беше смешно.
" Защо ли толкова гении са се самоубили? Ако се самоубия и аз, дали някой ден няма да ме провъзгласят за гений? Може да ми видят старите писания и стиховете от 10 клас. А може би не… Какво ли бих си мислела, докато летя към земята? Не че ще имам много време за мисли. Но човек мисли дори и в последния си миг… Не, самоубийството е романтично само по филмите. Как бих могла да пропусна да стана на 100 и да видя как тогавашните ученици ще преписват на тестовете по история. Неща, които аз съм преживяла. Не, няма начин. "
"Сърцето ли изтърпява всичко или е душата? Съществуваме ли изобщо? Всичко реално ли е?"
Погледнах към часовника. 2:45. Пак тези нощни будения. Дори не можех да си спомня какво бях сънувала, но бях неспокойна.
Цигари и сок на терасата.
"Красив е градът, спи. Хората спят. Злото спи ли?"
Наистина не издържах, не издържах!
"Ще се самоубия вече, ще се самоубия! Писна ми, писна ми!"
Рев.
"Успокой се, успокой се. Всичко ще е наред. Добре съм, всичко е наред."
Вярвах си. Не, всъщност не си вярвах. Или пък си вярвах. Не знам.
Леден студ. Сърцето ми бие бързо. Чувах някаква птичка. Зелено, синьо, цветове. Редуват се цветове. Редуват се настроения. Редуват се ситуации.
"Изрод, изрод, Ти си изрод!"
Да, лельо, изрод съм.
Накрая не издържах. Грабнах си куфарите и отидох на пътешествие. Бях събрала малко пари. Мечтата ми най-накрая се осъществи! Отидох в няколко държави, видях много неща. Забавлявах се! Отмъстих си за екскурзията до Сините камъни! Отмъстих!
Докато се возех във влака от Франция до Италия, отворих прозореца и изкрещях цветуща ругатня. Да, наистина се чувствах жива.
Едно листо пада в калта. Второ листо пада. Трето. Цялото дърво падна. Прогни. Изгря слънце. Валя дъжд. Цъфна друго дърво.
"Най-сетне съм щастлива! Онзи ден бях малко тъжна, но днес съм щастлива. Аз съм си аз, да! Наистина съм аз! Сърцето ми прогнива, но на негово място бързо разцъфва ново!"
Истерия, паник атака, смях, танци, песни, кошмар, музика, усмивки, щастие, тъга, слънце, дъжд, цветя.
"Не лельо, не съм изрод! Не, татко, те не бяха като мен - аз си бях аз!"
© Ане Паскале Все права защищены
Поздравявам те! И... Продължавай да пишеш!