12 мая 2011 г., 10:42

* * * 

  Проза
776 0 0
13 мин за четене

Завой наляво, после надясно, после пак наляво и бях там. Отново онази стара изоставена фабрика. Пак имаха някаква работа за мен. Винаги имаше нещо. Влязох навътре и видях онзи, наемника, от предния път. Ухили се до уши като ме видя и бързо се приближи.
- Имам подарък за теб! - каза той нетърпеливо като малко дете. - Ела! Ела да видиш!
Задърпа ръката ми и след минутка се озовахме в края на коридора. Имаше врата на едната страна, а до нея двойно огледало. Той ми посочи огледалото и аз погледнах през него. Стъписах се, на стола в стаята седеше Терънс. Беше завързан и доста бит преди да ми го покаже.
- Един наркоман имаше дълг и негов приятел го пое. Сега вече той ни е длъжник. Бъди мила с госта ни, ще стои дълго време тук. - изсъска в ухото ми онзи. Какво означаваше това! Защо Терънс? Хванах се за главата, удрях с юмруци по стените и ругаех.
- М*йната ти! Какво искаш, извратеняк такъв? -разкрещях аз и извадих пистолета от колана си. Вдигнах го към него, а той се засмя. Бяхме сами - аз, вампирът и той, човекът! Исках да го разкъсам! Хвърлих пистолета на земята и тръгнах към него.
- Ще си платиш за това, по д*волите, ще си платиш! - отново се развиках аз.
- По-спокойно,  Джес. Не искаш да пострада още повече, нали? Ако ме убиеш, в което съм почти сигурен, няма да излезе от тук. Да, на теб ще ти се размине, винаги ти се разминава, но той... - започна самоуверено наемникът, като се подсмихваше.
- Какво искаш да кажеш, копеле? Говори! - изкрещях му отново. Нямах търпение и желание да му говоря с по-различен тон, пък камо ли да се успокоявам.
- Просто е, без моя заповед, онези сладури отвън, с патлаците, нали се сещаш, всеки ден те поздравяват. Да, същите, няма да му позволят да мине. Ще го направят на решето, а теб, скъпа, на теб няма да ти направят нищо. Страх ги е, но не от теб, а от дилъра ти.
Изгарях от желание да забия зъби в плътта му и да я разкъсам. Усещах как зъбите ми нарастват с всяка крачка и желанието да го убия се блъскаше в гърдите ми, отскачаше назад и после пак напред. Като ластик, но все пак оставаше еднакво силно. Направих крачка напред и му се озъбих, всеки момент щях да скоча върху него и само след минутки да лежа върху трупа му, когато той отново се засмя.
- Знаеш ли кое е най-смешното, Джес?Ако не го накараш ти да даде парите, то тогава ще се наложи аз да... - не исках да го слушам, затворих очи и се отнесох в мисли. По д*волите, губех малко по малко контрол, който дори не бях сигурна дали искам. А той ме предизвикваше ли, предизвикваше. Накрая осъзнах, че за да спася Терънс, трябва да вляза при него.
- Добре, копеле, искам да го видя. Искам да говоря с него! - изсъсках заплашително аз. Не можех да сдържам думите си, исках да мога да го нараня само с тях, но пак щеше да му е малко.
Той кимна и ми открехна вратата. Побутнах я леко и влязох, очите на Терънс се забиха в мен с неописуема сила. Никога не се бях чувствала така, мразех се, себе си и работата си.
- Джес? - попита той, сякаш не му се вярваше, че съм замесена в отвличането му. Така и беше, но все пак бе тук заради мен.
- Терънс, аз... не съм виновна аз! - извиках аз, а от очите ми закапаха едри сълзи, дори не ми пукаше за тях. Просто исках Терънс да е добре.
- Ще те измъкна от тук, обещавам. Онези копелета ще си платят! - казах аз и клекнах до стола. Ръцете ми започнаха да го галят, отделяйки внимание на всяка рана. Какво не бих дала да съм на неговото място, само и само той да е добре.
- Джес, искам... да направиш нещо за мен... Моля те. - започна той накъсано. Никога не съм се страхувала за живота си както сега се страхувах за неговия. Щях да изпълня всяко едно негово желание, имах чувството, че ще му е последното.
- Каквото кажеш... - едва успях да кажа, плачът ми заглушаваше думите, но вече нямаше значение.
- Искам... искам да се погрижиш за... - не успя да довърши и се закашля, горкичкият. По д*волите, сега отвън стоеше онзи гнусен наемник и се присмиваше. Щях да го науча аз.
- За приятеля ти ли? Онзи, на който щях да продам... - не исках да казвам тази дума, заради нея всичко се обърка, заради тази проклета дума. Разбира се, че щях да го пазя, щом Терънс иска, щях да отида и до ада, не че сега не бях там, но...
Терънс започна да кима и да се усмихва. Дори сега го правеше, никога нямаше да позволя това да е последната му усмивка.
Изведнъж на вратата се почука, онова копеленце, само да ми паднеше!

-Времето свърши, Джес. Излизай! - почти заповеднически каза той, това ме изнерви. Изправих се и погалих Терънс по главата, сякаш се сбогувах с него. Сега смятах да покажа на онзи наемник какво става, когато се закача с мен. Щях да го накъсам на парченца и после да ги изям едно по едно.
Тръгнах към вратата и чух гласа на Терънс да ме вика. Обърнах се бързо и го погледнах.
- Джес... не се забърквай в повече проблеми, моля те. Не искам да имаш проблеми заради мен, моля те. - почти не проплака, болката, която изпитваше,  изглеждаше голяма и аз също я изпитвах, но вътрешно.
- Терънс... - отново заплаках аз - спокойно, не се безпокой за мен, ще се оправя. - обърнах се отново и хванах дръжката на вратата.
- Но първо ще оправя нещата с теб! - продължих ядосано и отворих вратата.
В коридора на стената се бе облегнал наемникът и ме чакаше със същата онази усмивка. Как ми се искаше да отделя челюстите му една от друга!
- Е, какво ще кажеш? Ще си получим ли парите? - засмя се надменно той.
- Ще ги имаш, копеле! Пусни го да си ходи! - креснах аз и направих една крачка към него.
- Не! - извика той, до сега не го бях чувала да вика, май не бе на добре. Но все пак не успя да ме стресне толкова, колкото искаше.
- Той няма да мърда от тук! - продължи в същия дух той, а аз напредвах с малки крачки към него. Той посегна към колана си, там обикновено се намираше пистолет или нож. Не отделяше погледа си от мен, така и трябваше. Не бях за подценяване.
Озъбих се и надменна усмивка се появи на лицето ми. След секунда се намирах върху падналото му тяло. Усещах как кръвта му тече и бърза да се върне пак в сърцето му, за да направи още един спринт по вените. Колко беше жалък, усещах страха му, харесваше ми. Ръката му се плъзна към пистолета му, но аз я настъпих и я обездвижих. Колко удобно само! Ръката ми хвана брадичката му и я изправих наравно с моята. Завъртях наляво, после надясно и видях белези. Беше ми разказвал за тях, кой му ги направил, как му отмъстил. Приближих устни до неговите и казах, съскайки:
- Това е последното, което виждаш и последното, което докосваш!
Устните му се впиха в неговите, образувайки страстна целувка, минутка по-късно целувах врата му. Усещах кръвта във вените му и зъбите ми разкъсаха плътта му за секунди. Чувах писъците му, стоновете и всички онези галещи ушите ми звуци. Колко бях доволна сега! Най-накрая си плати. Изкарах зъбите си от врата му и отново го погледнах. Още дишаше. По д*волите,  щеше да страда! Очите му молеха за помощ, той отвори уста, но от там не успя да излезе нищо.
- Никога не се занимавай с мен или с приятелите ми! - изкрещях аз и отново забих зъбите си в него. Поредният вик и всичко спря. До тук беше! Сега оставаше Терънс, той седеше в онази малка стая и чакаше смъртта си, нямаше да го позволя! Той не трябваше да умира, не сега. Отворих вратата и очите му бързо зашариха по лицето ми. Бе обляно с кръв, но сега не ми пукаше. Исках само да го измъкна, това бе най-важното за мен.
Преди да осъзнае, вече бях зад него. Бързо го отвързах и сега опипваше раните по китките си. Помогнах му да се изправи, бе прекалено слаб, за да ходи сам, помислих си за кръвта ми. Ако му дам вампирска кръв, щеше да се оправи, но пък тя е нещо много опасно. Не бих му го причинила!
- Хайде да вървим, Терънс. - усмихнах му се аз и сложих ръката му на рамото си, за да мога да му помогна с ходенето. А пък ако беше толкова слаб, че да не може да ходи, щях да го нося. Бях достатъчно силна, за да го направя и бях готова всеки момент да го вдигна, но внезапното му спиране ме накара да се откажа.
- Какво има? - объркано казах аз, като се огледах. Не бяхме близо до изхода, но все пак можеше наоколо да има от онези горили на наемника. Както каза той, на мен нищо нямаше да ми направят, но Терънс бе този, за който се притеснявах.
- Нали говорихме? Не искам да те забърквам. Моля те, просто си тръгни. - започна той, но аз сложих пръст на устните му, исках да спре. Нямаше нужда да продължава. Той какво си мислеше, че ще го зарежа тук и ще гледам как умира ли?! Не, никога!
- Терънс, стига. Тези хора не са кой да е. Сериозни момчета са, няма да ти простят. Мен няма да ме закачат, а и не могат да ме наранят. Хайде да тръгваме, губим време. - казах аз ядосана, не исках дори да си мисли, че ще го оставя.
- Ти бе до мен в най-трудните ми моменти, сега аз ще бъда до теб. Винаги си ми помагал и никога не си се замислял, че приютяваш вампир, пък бил и той твой приятел от детство. Благодарна съм ти за това, че се грижеше за мен, сега е мой ред. Тези момчета не се шегуват, чу ли? Не си им първия, нито последния! Не можеш сам!  - креснах, но не както преди малко на наемника. Този път малко по-приятелски, някак по-меко. Все пак не исках да го засегна. Но може би той бе свикнал с драмите ми.
Отново го придърпах към мен и тръгнах напред, почти дърпайки го.
- Не си длъжна да го правиш, нали знаеш? - проговори след дълго мълчание той. Вече ходехме по коридора, а аз не го държах, беше по-добре.
- Никога не съм казвала, че е така. Искам да ти помогна, защото си ми приятел. - казах аз някак виновно. Спомних си за приятеля му и за това как исках да му продам стоката си. Какво ли си мислех тогава?! Бях се заклела да не намесвам Терънс в това, а ето ни сега тук. В тази гнусна изоставена фабрика. Където дилърът ми и още много като него си уреждаха сделките с такива като Терънс. Не, той бе различен, той не бе наркоман като останалите.
- Аз... аз съжалявам. Прости ми, моля те. - започнах аз, но една едра сълза се отрони от окото ми и спрях. Исках да я избърша, сега вече не ми трябваха сълзи. Нямаше да ми помогнат. Терънс се спря и ме прегърна, имах голяма нужда от това. Обвих ръце около тялото му и го стиснах силно, за да не ме пусне и да не си тръгне.
- Не ме оставяй, не ме пускай. - пак заплаках аз. Каква лигла само, а? Трябваше да се стегна!
- Спокойно,  Джес, сега съм тук. Нищо лошо няма да се случи. - усмихна ми се. Пак онази усмивка, бих дала всичко за нея. С нея ме успокояваше когато бяхме деца, после като тийнейджъри, и сега, като възрастни хора. По д*волите, усещах топлината му, исках да я имам. Аз бях толкова студена, а сега, след тази прегръдка я усещах дълбоко в себе си. Не бих заменила приятелската му прегръдка за нищо, той бе единственото ми семейство.
- Хайде да тръгваме вече, а, какво ще кажеш? - отпуснах хватката на ръцете си и се отдръпнах от него. Беше време да тръгваме и нямахме време да се бавим. Той само кимна и продължихме по коридора. Исках да излезем отзад и да не се натъкваме на никой, но предполагах, че и там ще има някой. Бях права, когато наближихме, му казах да ме изчака и излязох сама. Вън имаше един доста силен на вид мъж с голямо оръжие в ръце. Не ми се стори страшен, щях до го убия по-бързо и от наемника.
- Здравей, сладур. - започнах уверено аз, като плъзнах ръка по раменете му. Той просто ме изгледа странно, но не ми отвърна. Май му бяха наредили така, но дори и да бе вярно, сега „шефът“ му не бе тук, нали?
- Ей, нали няма да ми мълчиш, а? - продължих, като не отделях ръката си от тялото му. Сега я бях поставила на гърдите му и се приближих към него.
- Какво искаш, Джес? - попита хладно той, но очите му шареха по тялото ми. Ясно ми бе, че не трябва да говори, но пък му бе много трудно. Обичах да си играя с „храната“ и смятах да се позабавлявам малко, но после в съзнанието ми отново изплува Терънс. Той ме чакаше, не можеше да се забавлявам, докато той се е свил зад ъгъла, за да не го види никой.
- Какво искам ли? - устните ми се свиха в арогантна усмивка, толкова я обичах. - Искам теб.
Казах шепнешком, докато галех с устни врата му. От начало той не помръдна, но в последствие ме хвана през кръста и ме притисна към себе си. По д*волите, май не подозираше какво ще му направя. Плъзна бавно ръцете си надолу към задника ми, но една малка целувка по врата спря ръцете му. Езикът ми започна да образува кръгове на мястото, където възнамерявах да го захапя. Отворих по-широко устата си и зъбите ми се забиха в плътта му,  разкъсвайки я. Отново писъци и стонове. Боже, колко ги обичах. Харесваше ми да слушам как молят за помощ, но никой не идва. Ръцете му се отпуснаха и се провесиха надолу. Гравитация, един много лош навик, от който никой не се отказва. Колко жалко, а?
След секунди тялото му се отпусна в ръцете ми и аз го отместих настрани. Този път избърсах брадичката си в блузата му, не исках Терънс да ме вижда пак така. Въобще не бе красива картинка, вампир с окървавени устни.
Потропах по стената и Терънс се показа иззад ъгъла. Хвърли един поглед към трупа,  лежащ на земята, а после и един към мен. Чувствах се сякаш му бях изяла десерта или пък му бях духнала свещичките на рождения му ден. Кофти чувство, но го пренебрегнах бързо и отново тръгнахме. Прекосихме задния двор, използваха го за гробище на някой нещастник, не платил дълговете си. Колко удобно, нали, собствено гробище в задния двор?
Не бях идвала тук от месец, последната ми визита бе заради един труп, трябваше да го заровя. Колко глупаво ми се виждаше и все още ми се вижда така. И все пак, това ми бе работата и аз само следвах правилата ù.
- Какво е това място, Джес? - попита объркано Терънс, недоумяваше за какво са всички тези дупки, лопати и „купчини земя“. Как да му кажа, че сега ходим над трупове на хора? Ами май направо и без много увъртания щеше да е най-добре.
- Ами... това е гробище. - изстрелях като картечница аз, надявайки се да не задава повече въпроси.
- Гробище ли?! - извика той стреснато и застина на мястото си, гледайки земята. Май наистина се стресна от факта, че сега под нас лежат тела на хора, някои от които погребани живи.

© Десислава Рабаджийска Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??