Митарствам си аз природосъобразно значи, пълня си дробовете с чист родопски кислород и прочие, и не щеш ли, посред нищото, се натъквам на куче. С един такъв яден поглед, и с размерите на презадоволено теле. В погледа му чета, че е в настроение да се презадоволи и с моята тлен, което не ми оставя друг изход, освен преговори. Е да, ама преговори без кокал са като стар български филм без Павел Поппандов – не става. Бъркам в този, бъркам в онзи джоб – у раницата ми вихри се гонят, и тук – таме използвани чорапи, а кокали нигде. Докато съобразявам трескаво, звярът оголва зъби и недвусмислено ми подсказва, че скоро ще ги разглеждам от другата страна. Ами сега! Да се направя на умрял, като пред мечка, белким мине...Да бе, да – нали наскоро вуйчата пробва да мине с този номер, та три курса студенти по медицина после се обучаваха върху него. Я да го хипнотизирам: втренчвам се в урода, зениците ми се превръщат в концентрични кръгове, въртят се, въртят се... абе с две думи, опитвам се да внуша на ...